Крис Картер - Отмъстителят

Начукай си го, извратено лайно.

Начукай си го, извратено лайно.

Червей повтаряше тези думи наум и възнамеряваше да ги изкрещи гневно в лицето на похитителя, но докато Чудовището се приближаваше, инстинктът за оцеляване, най-първичният от всички човешки инстинкти, го завладя. Вместо да каже онова, което беше репетирало, момчето измънка:

— Съжалявам, господине. Ставам.

И все пак Червей се беше забавил с отговора си. Лицето на мъжа вече се беше зачервило от гняв. Той сграбчи детето за косата и го повдигна от земята.

Червей напразно посегна към главата си и хвана стиснатия юмрук на похитителя. Тялото му за пореден път мълниеносно се изпълни с болка. Опита се да изпищи, но нямаше сили и гласните му струни произведоха само едно слабо и приглушено: „Уууф.“

— Трябва да се държиш по-добре, Червей. Започвам да губя търпение с теб.

Чудовището пусна косата му, но краката на момчето бяха твърде немощни, за да го държат, и то се свлече на колене.

Наложи се да използва цялата си воля, за да сдържи сълзите си.

„Няма да плача повече — зарече се момчето и стисна зъби. — Няма. Никога вече.“

— Хайде, Червей, да вървим.

Все още треперейки, Червей се изправи и тръгна след мъжа, който го заведе в кухнята. Както винаги Чудовището си беше приготвило закуска, която тази сутрин се състоеше от бъркани яйца, три препечени филии, намазани с масло, три парчета бекон, купа корнфлейкс с мляко и голяма чаша портокалов сок.

Първата задача на Червей за деня беше да гледа как похитителят изяжда закуската си. Колкото и гладен да беше Червей, ако оближеше устни, макар и само за частица от секундата, Чудовището го зашлевяваше през лицето толкова силно, че от устата му потичаше кръв. Когато се нахранеше, ако имаше някакви остатъци, мъжът ги хвърляше на пода и разрешаваше на Червей да ги изяде без прибори, използвайки само окованите си ръце. След това момчето трябваше да измие всичко, включително тенджерите и тиганите в умивалника, а после — да почисти пода с четка, малко по-голяма от четка за зъби. Ако решеше, че подът не е достатъчно чист, Чудовището караше момчето да го изближе целия.

Червей зае мястото си, заставайки срещу масата със закуската и похитителя. Чудовището се хранеше, използвайки пластмасови нож и вилица, и бавно поднасяше храната към устата си, като през цялото време не изпускаше от поглед гладното момче. С всеки залък мъжът дразнеше Червей, като издаваше одобрителни звуци, сякаш ядеше най-вкусната храна на света.

На Червей беше забранено да затваря очи или да отмества поглед. Ако го направеше, Чудовището го наказваше.

„Начукай си го, извратено лайно. “ — Думите още се въртяха в главата на Червей. Беше готов да ги изрече, но инстинктът му за оцеляване надделя над желанието да умре.

Момчето мълчеше.

Чудовището седна до масата и насочи поглед към вестника до чинията със закуската, но не посегна да вземе ножа и вилицата. Този път погледна момчето, което стоеше до стената и го наблюдаваше.

Червей продължаваше да трепери. Не знаеше още колко дълго ще го държат краката му, но остана верен на обещанието и засега не беше проронил нито една сълза.

Мъжът проследи погледа му, който изненадващо не беше отправен към храната на масата, а към вестника.

Похитителят застана неподвижно, преценявайки сценария, а после се усмихна и направи нещо абсурдно — отмести настрана чинията, без да е докоснал храната.

— Знаеш ли какво, Червей? Тази сутрин не съм гладен. Може да изядеш закуската ми. Цялата.

Червей не помръдна. Беше сигурен, че не е чул добре.

— Ето — добави Чудовището и бутна настрана и чашата с портокаловия сок, и купата с корнфлейкса. — Изпий и сока. Не съм жаден.

„Това е сън. Не може да е друго — помисли си момчето. Нямаше друго обяснение за невероятното нещо, което се случваше пред очите му. — Сънувам нещо налудничаво, колкото и реално да изглежда. Скоро ще стане шест без петнайсет, Чудовището ще отключи вратата на килията и ще започне реалният ми ден.“

— Хайде, яж, Червей, преди да съм размислил.

Момчето пак не помръдна.

Чудовището се облегна назад на стола, вдигна ръка към лицето си и бавно прокара пръсти по устните си.

— Видях те, че гледаш вестника — каза той. В гласа му нямаше гняв. — Искаш ли да го прегледаш?

„ Сънят става все по-странен. Какво ли ще последва? Може би той ще предложи да ме закара у дома? “ — После обаче на Червей му хрумна друга мисъл. Болка. Докато беше в килията, когато мъжът го сграбчи за косата, момчето бе почувствало непоносима болка. — Човек не изпитва болка, когато сънува, колкото и реален да му се струва сънят. Беше чел това някъде. Затова реална ли е тази лудост?“