Крис Картер - Отмъстителят

Последните му думи привлякоха вниманието на Хънтър и Гарсия.

— През седмицата на изчезването на госпожица Дилард Матю Хейд поправял покрив на същата улица, където тя се грижела за котките на приятелката си, всъщност през две къщи. През същата седмица той бил видян на улицата да разговаря с госпожица Дилард един-два пъти. Хейд завършил ремонта на покрива в деня преди изчезването й. Отпечатъците от ботуши, открити в градината, съвпадали с номера, който носи Хейд, но грайферът на подметката не отговарял на никои от обувките, които полицаите намерили в дома му.

— Кой е номерът?

— Четирийсет и четири — отвърна Сандърс и направи гримаса.

— Да, знам, че това е най-разпространеният номер мъжки обувки в Съединените щати.

— Ами влакната от якето? — попита Карлос.

— Господин Хейд казал на полицията, че наистина имал такова яке, но че е старо и скъсано и затова го изхвърлил няколко дни преди разпита.

— Много удобно — отбеляза Гарсия.

— Арестували ли са го? — попита Робърт.

— Не. Въпреки подозренията полицията нямала достатъчно улики, за да го задържи. — Сандърс погледна двамата детективи.

— Знам какво си мислите — този Матю Хейд е бил интересен за отдел „Изчезнали лица“ във Фресно, и какво от това, нали?

Те не отговориха. Мълчанието им беше достатъчно красноречиво.

— Е, не ви обвинявам, защото и аз си помислих същото. Но има и още — добави Сандърс. — Само прелистете страницата. И тук нещата започват да стават интересни.

Въпреки че все още беше напълно объркан от онова, което се случваше, Червей смело си пое дъх и предпазливо пристъпи няколко крачки към масата със закуската. Очите му бяха приковани в похитителя. Червей все още очакваше, че това е номер и че Чудовището ще скочи от стола и ще го удари толкова силно, че ще му счупи някоя кост, и после ще се хили колко лесно го е заблудил.

Това обаче не се случи.

— Хайде, Червей — отново го подкани мъжът и пак почука два пъти по масата с дясната си ръка. — Седни. Изяж си закуската. — Посегна към вестника и също го бутна встрани. — Прочети вестника, ако искаш. На мен ми е все едно.

Момчето се приближи и Чудовището издърпа стола до себе си.

— Това не е номер, Червей — добави похитителят, виждайки страха в очите му. — Давам ти честната си дума. Разбирам защо се колебаеш. На твое място и аз бих реагирал по същия начин, но всичко това е реално. Храната е твоя, ако я искаш.

Погледът на Червей най-после се отмести от лицето на мъжа и се насочи към чинията със закуската и устата му веднага се напълни със слюнка. Коремът му изръмжа като болно куче.

— Направо чувам колко си гладен — каза мъжът и сложи пластмасовите прибори до чинията. — Ето, вземи. Днес няма да ядеш с ръце, а ще използваш нож и вилица.

Червей най-после седна до масата. Все още притеснено, момчето не откъсваше очи от мъжа и ръцете му, сложени на коленете.

— Храната няма да скочи като по магия от чинията в устата ти, Червей. И аз със сигурност няма да те храня.

Гладът на момчето най-сетне спечели битката и то посегна към ножа и вилицата. Тежката метална верига, с която бяха оковани китките му, издрънча върху масата и едва не събори купата с корнфлейкс и чинията със закуската.

— Почакай — рече похитителят, бръкна в джоба на панталона си и извади ключ. — Нека ти помогна.

Той хвана момчето за ръката и отключи едната метална халка около китката му

Червей погледна ръцете си. Кожата на свободната му китка, където дебелата метална халка се беше търкала толкова дълго, беше зачервена, изранена и възпалена. Той инстинктивно я докосна с пръстите на другата си ръка и усети пареща, изгаряща болка, която се стрелна нагоре към раменете му, но въпреки това се почувства по-добре.

„Да, сигурно е сън. Това не може да се случва наистина“ — помисли си.

Чудовището погледна закуската в чинията и врътна глава.

— Яж.

Червей хвана вилицата със свободната си ръка. Здравото му око огледа съдържанието на чинията, опитвайки се да реши какво да си вземе първо. Той вече не си спомняше кога за последен път е ял топла храна като цивилизован човек. Ръката му се насочи към чинията и Червей загреба колкото можа повече бъркани яйца и ги пъхна в устата си. След това мълниеносно изгълта още един залък. Мършавите му бузи се издуха като балони от количеството храна, което беше напъхал в устата си. Едва дъвчеше.

— Еха, хей! — възкликна мъжът и вдигна ръка. — Полека, Червей. Ще ти стане лошо. Храната няма да избяга. Казах ти, че всичката е твоя. Няма да ти я взема.