Крис Картер - Отмъстителят

Червей дъвчеше колкото може по-бързо. Преглътна първия залък и избърса уста с опакото на ръката си. Пак погледна страхливо похитителя, който изглеждаше напълно равнодушен.

Момчето взе препечена филия.

Мъжът мълчаливо го наблюдаваше. Червей продължаваше да се храни, но вече дъвчеше по-бавно. Изпи портокаловия сок на големи глътки и излапа корнфлейкса за рекордно време, но без да разсипе нищо. Тъкмо се готвеше да изяде и последното парченце бекон, когато мъжът отново заговори:

— Ти не помниш какъв ден е днес, нали?

Червей спря, преди да пъхне парчето бекон в устата си.

— Изобщо? — попита похитителят.

Момчето се намръщи, но не можа да отговори.

— Добре, ще ти кажа. — Последва изпълнено с напрежение мълчание. — Днес е рожденият ти ден, Червей.

Стъписано, хлапето погледна мъжа. Парчето бекон на вилицата му падна обратно в чинията.

През последните дни животът му беше приел такъв драстичен обрат, че той съвсем беше забравил за рождения си ден. Последния път, когато си помисли за него, беше в деня на отвличането му, когато си тръгваше от училище. Тогава до рождения му ден оставаха девет дни.

Погледът му се плъзна по мършавите му ръце. Върху кокалчетата и ноктите му имаше засъхнала кръв. Всичките бяха изпочупени. Червей нямаше представа как изглежда лицето му, защото никъде в къщата нямаше огледала или лъскави повърхности, но не беше сигурен дали иска да знае. Знаеше обаче, че е отслабнал страшно много. Приличаше на човек, който се бори с анорексия или булимия.

„Боже! Тук съм само от девет дни? “ — Струваше му се, че е изминала година или повече.

— Мисля, че това обяснява защо днес съм добър с теб — каза мъжът и се облегна назад на стола си. — Честит рожден ден, Червей. Закуската беше подаръкът ти.

Момчето почувства, че очите му се изпълват със сълзи, но си спомни, че се беше зарекло да не плаче, и някак намери сили да ги преглътне.

— Няма ли да прегледаш вестника?

Червей погледна вестника, но ръцете му не помръднаха.

— Сигурно си любопитен какво става навън, нали? Вече пропусна доста дни. Полицията сигурно усилено те търси, не мислиш ли?

Хлапето не отговори и не помръдна.

— Хайде, погледни. Ще ти помогна. — Похитителят протегна ръце към вестника, прелисти на криминалната секция и го сложи на масата пред момчето. Той видя как здравото око на Червей бързо прегледа заглавията.

Нищо.

— О! — иронично възкликна Чудовището. — В днешния вестник няма нищо. Странно, нали? Искаш ли да провериш и в предишните броеве?

Червей го погледна.

— Запазил съм ги всичките. В шкафа са. Ще ти ги донеса. — Той стана, приближи се до шкафовете високо на южната стена, отвори втория отляво надясно и извади купчина сгънати вестници. — Ето ги — каза и ги хвърли на масата. — Всеки брой на „Ел Ей Таймс“ от деня, в който те взех от училището ти.

Червей се изуми, че Чудовището го каза така, сякаш в онзи ден не се беше случило нищо, освен да го вземе от училище.

— Хайде — подкани го похитителят. — Прегледай ги.

Момчето взе най-горния вестник от купчината, вчерашния брой на „Ел Ей Таймс“, и го разгърна. Установи, че вестникът вече е отварян на секция „Кино“. Този път Червей прегледа поравно репортажите и заглавията. В секция „Изчезнали лица“ той видя няколко снимки, повечето на деца горе-долу на неговите години или по-малки. Той не беше един от тях. Остави вестника и бързо взе следващия — отпреди два дни. Снимката му пак не беше в секция „Изчезнали лица“.

В стомаха му започна да се заражда студено, неприятно чувство.

Третият вестник.

Нямаше негова снимка.

Четвъртият.

Нищо за него.

Неприятното усещане се превърна в чувство на гадене и се разклони като трънливо растение, което прониза сърцето му.

Петият вестник.

Нищо.

Чудовището го наблюдаваше с очи, искрящи от задоволство.

Шестият.

Не.

Последният вестник. Онзи от деня, в който Червей беше отвлечен.

Снимката му не беше там.

Ако все още имаше нещо, което Червей можеше да нарече „свят“, то рухна пред него.

„ Сънувам. Това трябва да е сън. Няма друго обяснение за това откачено утро “ — мислеше си.

— Нищо? — попита Чудовището и устните му се разтеглиха в злобна усмивка.

Червей не откъсна погледа си от вестниците, които сега бяха разпръснати по цялата маса. Здравото му око все още търсеше от вестник на вестник.

„Пропуснал съм съобщението. Някъде тук е. Трябва да е тук “ — повтаряше си.

— Ако продължаваш да ги гледаш, снимката ти няма да се появи като по чудо във вестника, Червей. Нека ти спестя усилията. Тя не е тук. Никога не е била.