Крис Картер - Отмъстителят

Сандърс ги остави да прочетат доклада от аутопсията.

— Но всичко не свършва дотук — продължи той. — Година след като бил открит трупът на госпожица Оливър, Матю Хейд се премества в Сакраменто. Шест месеца след преместването изчезва двайсетгодишната Грейс Дансинг в Ривър Парк, в източната част на града. Тя била отвлечена от дома на родителите си, докато те били на почивка през уикенда. Също като Трейси Дилард, студентката, изчезнала във Фресно, Грейс не е намерена.

— Матю Хейд влязъл ли е в списъка на интересните хора и в Сакраменто? — попита Гарсия.

— Да — отговори Робърт, четейки от досието.

— Работел е наблизо? — предположи Карлос.

Сандърс кимна.

— Намерил си работа във фирма за поправка на покриви. Ремонтирали къща на улицата, където живеели родителите на Грейс Дансинг. Матю Хейд пак нямал алиби за нощта на отвличането на госпожица Дансинг, но полицията пак не могла да открие нищо конкретно за него, за да го арестува.

Хънтър продължи да чете досието.

— Знам, че всичко това може да не означава абсолютно нищо — каза Сандърс. — Може да е случайно съвпадение, но исках да ви донеса материалите и да ви оставя да решите. Особено заради последната снимка.

Робърт и Карлос прелистиха на нея. Беше полицейска снимка на Матю Хейд. С изключение на една-две бръчки той беше абсолютно същият като на първата фотография.

— Полицейска снимка? — учуди се Гарсия.

Сандърс кимна.

— Направена е преди седем месеца. Матю Хейд е бил прибран, защото се е замесил в сбиване в бар… — Той млъкна.

— Добре — рече Карлос.

— В Източен Лос Анджелис — добави Сандърс. — Матю Хейд вече не е в Сакраменто. Той е тук.

„Чудовището лъже. — Това беше първата мисъл на Червей, след като чу думите на мъжа. — Сигурно лъже. Разбира се, че баща ми е съобщил, че съм изчезнал. “

Похитителят видя, че изражението на момчето се промени. Той се върна на мястото си, сложи лакти на масата, сключи пръсти и подпря с ръце брадичката си.

— Не ми вярваш, нали, Червей? — попита. — Не те обвинявам. Защо да ми вярваш? Но нека ти разкажа набързо една история, която може да те накара да размислиш.

Момчето не откъсваше очи от Чудовището.

— Преди няколко месеца спокойно си пиех питието в едно заведение недалеч от училището ти. Беше късно, мисля, че беше един-два часът след полунощ. Вътре имаше най-много пет-шест души. Седях си до бара и си кротувах, когато влезе един от редовните клиенти. Разбрах, че е редовен клиент, защото барманът го поздрави по име — Пит. Човекът вече се беше почерпил доста, но тъй като беше редовен клиент, барманът, изглежда, нямаше нищо против. Пит си поръча бърбън, чист, и седна на столчето до мен. Това беше странно, защото барът беше почти празен, но ние сме свободна страна и човек има право да седи, където поиска, стига да не пречи на никого. — Държейки сключени пръстите си, похитителят потърка с палци брадичката си. — Щом барманът донесе питието му, Пит ме погледна, вероятно защото бях единственият, който седеше до бара, вдигна чашата си и промърмори: „Наздраве“. Аз съм учтив човек, затова на свой ред вдигнах чашата си и двамата отпихме от чашите си. След това Пит остави своята, обърна се към мен и бавно ме огледа от главата до петите. В долнопробен бар като онзи, където ходят само пияници, необходимо е само това, за да започне бой или разговор. Не бях в настроение да се бия, затова в онази нощ беше разговор. Бъбрихме за глупости известно време и после се преместихме на една от масите. През цялото време Пит пиеше чист бърбън, а аз — евтино уиски. Той започна да ми разказва колко много мрази живота си и че съпругата му безпричинно го напуснала преди години и му оставила сина им.

Мъжът следеше реакциите на детето, но момчето сякаш беше изпаднало в унес и го гледаше с широко отворено око. Чудовището уверено продължи:

— Пит дърдореше ли дърдореше. Каза ми колко досадно е момчето, че е било грешка, която никога не би трябвало да става, и така нататък. Накратко, Пит обвиняваше момчето за всичко лошо, което се беше случило в живота му. Уверявам те, Червей, този човек безумно мразеше сина си. Разказа ми, че много нощи, когато се върнел вкъщи, едва не удушавал момчето, докато спи. Попитах го защо не го е направил и той отвърна, че ако знае, че ще му се размине безнаказано, би го сторил.

Похитителят млъкна, взе парченцето бекон, което Червей не беше изял, и го пъхна в устата си. Продължи да говори едва след като го сдъвка и преглътна.