Крис Картер - Отмъстителят

Мъжът се обърна към работния тезгях и посегна към нещо, което тя не виждаше.

— Нека те попитам нещо, Алисън.

Той започна да разкопчава ризата си.

Алисън усети, че тялото й се разтрепери конвулсивно от страх.

— О, не, не, не!

Мъжът продължи да мълчи, удължавайки напрежението.

— Какво знаеш за болката?

Той се обърна с лице към нея.

Очите й се впериха в предмета, който държеше мъжът, и тя онемя от ужас.

— Защото аз знам… всичко.

— Това е — каза Гарсия и спря колата пред стара триетажна сграда, която се намираше по средата на относително оживена улица. Постройката изглеждаше занемарена и се нуждаеше от сериозно внимание. Повечето прозорци имаха такъв вид, сякаш никога не бяха почиствани, поне отвън, а моравата отпред приличаше по-скоро на останки от бойно поле.

Вътре положението не беше по-добро.

Дървената врата на преддверието изскърца силно, когато Хънтър я отвори, разкривайки малка и лошо осветена стая, която миришеше на хиляди пепелници. Таванът беше белязан от влажни петна като лунички по лице. Част от водата бавно се беше спуснала по едната стена и се беше просмукала в тапетите, създавайки мехури, които изглеждаха готови да се спукат всеки момент. Следи от изгаряния с цигари образуваха интересен мотив върху стария и мръсен килим в средата на пода.

— Красота! — отбеляза Гарсия. — Класика.

Зловещото изскърцване на пантите на старата входна врата, изглежда, се използваше като звънец, защото веднага щом заглъхна, зад гишето в южната стена се появи дебел латиноамериканец. Той миришеше на препържен боб с подправки и сос „Тако“, а мазната му коса беше залепнала за потното чело, сякаш току-що беше приключил с най-трудните физически упражнения, известни на човечеството.

— Какво мога да направя за вас, господа… — Мъжът млъкна, а после раменете му се прегърбиха, сякаш животът изведнъж му омръзна. — Ay, chinga tu madre [2] Псувня (исп.) — Б. пр. Ченгета!

Хънтър подозираше, че това няма да е обикновен жилищен блок. Отвън сградата имаше вид на едно от онези места, които дават апартаментите си под наем за час, за ден, за седмица, за месец или за каквато уговорка устройва клиента, без да се задават въпроси, стига да платиш.

— Толкова ли си личи? — обърна се Карлос към Робърт, оглеждайки го от главата до петите.

— Не, не мисля.

— Какво? Шегуваш ли се, брато? — попита мъжът зад гишето. Мексиканският му акцент съвсем не беше тежък като него.

— Значките ви направо са татуирани на челата ви. Да, толкова е очевидно. Защо толкова много обичате да се заяждате с мен, а? Аз само се опитвам да си изкарвам честно прехраната.

— Да, това е истинско чудо — рече Гарсия, многозначително огледа преддверието и вдигна дясната си ръка към лицето, за да запуши носа си. — Всичко тук, изглежда, си заслужава парите и това включва отношението.

Мъжът измърмори нещо неразбираемо, но Хънтър го сряза:

— Не сме дошли да се заяждаме. — Той се приближи до гишето и показа служебните си документи.

— Нито да критикуваме заведението ви — добави Карлос и го последва. — И да, ченгета сме.

— Доколкото разбирам, вие сте домоуправител на сградата, господин… — попита Робърт и прибра документите в джоба си.

— Морено — намусено отговори човекът. — Артуро Морено и съм домоуправителят на сградата.

Петната пот на ризата му, точно под мишниците, сякаш се уголемяваха.

— Добре — продължи Хънтър и сложи на плота портретната фотография на Матю Хейд. — Имаме информация, че този човек живее тук. Апартамент 211?

Морено погледна снимката.

— Аха. — Кимна отегчено. — Но бих казал, че „живее“ е силно казано, за да се опише връзката му с апартамент 211.

Робърт озадачено повдигна вежди.

— Тогава как бихте я описали?

— Той идва и заминава — отвърна Морено. — Като повечето хора тук. Понякога остава една седмица. Понякога повече, друг път по-малко. А понякога изчезва за същото време. Дори за по-дълго. Няма определено разписание. Никой тук няма.

— Тук ли е в момента? — попита Гарсия и отмести поглед към стълбището вляво от гишето. Изтърканият червено-черен килим на стъпалата беше окъсан в краищата и представляваше риск за здравето.

Мъжът поклати глава.

— Не, няма го. Не съм го виждал от… — Той вдигна глава към паяжините на тавана, сякаш отговорът се криеше там горе в прахоляка. — Може би от пет-шест дни. А може би по-малко, не съм сигурен. Последния път, когато го видях, той беше тук само за два дни. И ако си спомням правилно, беше довел приятел.