Крис Картер - Отмъстителят

— Всичко е реално, Червей — каза Чудовището, сякаш притежаваше способността да чете мислите на хлапето. Посочи с ръце, докато говореше. — Храната е реална, къщата е реална, стените са реални, оковите ти са реални, килията ти е реална и аз съм реален. Това наистина се случва с теб. Животът ти вече не е твой, а принадлежи на мен, и аз мога да правя с него каквото поискам.

Здравото око на Червей огледа стаята, сякаш не беше в състояние да намери нещо, върху което да се фокусира, и накрая се върна на вестника.

— Знам защо искаш да го прегледаш — каза Чудовището. — Любопитен си да разбереш за разследването, нали? — Той млъкна за ефект и отново се вгледа изпитателно в момчето. — Може да го прочетеш, ако искаш. Все ми е едно.

Когато Чудовището спомена за разследване, Червей почувства, че дишането му се учести. Той беше сигурен, че полицията го търси. Трябваше да е така. Беше изчезнал от дни наред, вече не знаеше колко. Въпреки сложните отношения с баща му те пак бяха семейство и държаха един на друг. Когато не се е върнал от училище в онзи ден, баща му несъмнено се е свързал с училището и после с властите. Да, момчето беше сигурно, че полицията го издирва, но докато отначало тази мисъл поне му вдъхваше малко надежда, сега вече не беше така. Щом не го бяха намерили след толкова дни, той знаеше, че полицията ще намали усилията си, след това издирването ще загуби инерция и скоро, ако вече не се беше случило, ще бъде захвърлено като поредния неприключен случай. Още едно изчезнало дете, което не е намерено.

Червей погледна Чудовището.

„Затова искаш да прочета вестника, нали? — помисли си. — Защото там пише, че полицията е прекратила издирването, нали? Вече съм само жертва. Поредната цифра в статистиката. Никой няма да дойде да ми помогне. Вече не. Ти искаш да знам това, нали? “

Сърцето му се сви в гърдите.

— Хайде. — Похитителят посочи единия от трите други стола около масата. — Седни. Яж. Днес няма да ядеш от пода.

Червей все още не помръдваше. Номер ли беше това? Примамваше ли го Чудовището само за да може пак да го пребие?

В това нямаше логика, защото Чудовището не се нуждаеше от повод, за да го пребие. Правеше го, когато искаше.

„Тогава какво е това, по дяволите? “ — питаше се момчето.

— И храната не е отровена — съобщи мъжът, отново прочитайки мислите на момчето. — Той взе пластмасовата вилица, загреба малко бъркани яйца от чинията и ги изяде, този път без да издаде одобрителен звук.

Червей го наблюдаваше мълчаливо.

Изведнъж изражението на мъжа стана мрачно и очите му се разшириха от ужас. Той пусна вилицата и се хвана за гърлото. Паникьосаният му поглед се отправи към момчето, което сега го гледаше съвсем объркано.

— Помощ — със задавен глас изрече мъжът. Отчаяно. Лицето му се зачерви.

Червей инстинктивно пристъпи крачка напред и после спря.

Какво ставаше, по дяволите?

— Аааа…

Начукай си го, извратено лайно.

— Ааааа… Ха-ха-ха-ха-ха. — Похитителят пусна гърлото си и започна да се смее като дете, на което току-що са разказали най-смешната шега на света. — Наистина ли си помисли, че храната е отровена, Червей? И защо? Ха-ха-ха-ха-ха. Ако исках да те убия, щях ли да отровя храната? Така няма да е забавно. — Закачливостта изведнъж изчезна от гласа на мъжа и се замени с безизразен, сериозен тон. — Забавното е, когато изцапаш ръцете си. Червей. От усещането за топла кръв върху кожата ти. Когато ги наказваш. Когато си в синхрон с дишането им, докато умират, и поемаш всеки дъх заедно с тях. До последния. Докато престанат да дишат. — Чудовището отново се засмя. — Трябваше да видиш лицето си. Шокирано и в същото време щастливо. — Той поклати глава. — Съжалявам, Червей. Единственият начин да се отървеш от мен е, ако аз се отърва от теб. Освен това безполезният ти живот принадлежи на мен.

Червей имаше чувството, че е паднал в заешката дупка в „Алиса в Страната на чудесата“ и някак е преминал в друг свят.

— Не, не халюцинираш — отвърна мъжът.

Момчето неусетно беше изрекло въпроса на глас.

— Знам, че се чудиш какво, по дяволите, става тук. Защо ти давам моята храна, без да съм я докоснал? Защо не я хвърлих на пода, за да я изядеш? Защо съм толкова… — Чудовището потърси подходяща дума. — Добър. — Той обърна длани към себе си, сви пръсти и огледа ноктите си. — И повярвай ми, по-добър не мога да бъда. — Похитителят отново погледна момчето. — Искаш да знаеш защо, нали?

Червей не отговори и не помръдна.