Крис Картер - Отмъстителят

— Защото ако беше така, той щеше да направи нещата лични още в първото или второто си писмо — съгласи се Хънтър. — Защо да чака досега? И нямаше да изпрати второто писмо до кмета, а направо на мен.

— Точно така — потвърди Карлос. — Убиецът би ангажирал в битката всеки, на когото е възложено да ръководи случая. Ние просто извадихме този късмет.

Робърт направи гримаса.

— Не е ли така всеки път?

— Сега обаче, когато има достоен противник, убиецът не само повтаря предизвикателствата от втората бележка, но и отива по-далеч. Той се заяжда. — Гарсия отново посочи редове в бележката.

Как вървят нещата за теб засега, детектив Хънтър?

Забавляваме ли се вече или действам твърде бързо за теб?

Броиш ли още или мъртвите тела се трупат твърде бързо?

Мога да ти кажа, че с нетърпение очаквам предизвикателството. Въпросът е дали ще видиш само онова, което искаш да видиш, или ще докажеш, че греша, детектив Хънтър

— И после заплашва — добави Карлос.

Защото още не си видял нищо. Това е само началото.

— След заплахите — продължи Гарсия — той чувства необходимост да обясни защо прави всичко това. Въпреки че на мен ми звучи като пълна глупост.

— Мания за величие — отбеляза Хънтър. — Знаеш, че повечето социопати са заслепени от това. И тъй като някои искрено вярват, те са по-добри от всички други и ги превъзхождат, те мислят, че ние простосмъртните не можем да разберем действията им, но не ни ги обяснят. И дори тогава те пак не очакват от нас да проумеем напълно причините за постъпките им или сложността на гениалността им. — Хънтър повдигна рамене. — И как бихме могли, когато нашият интелект е несравним с техния?

Карлос се подсмихна и поклати глава на абсурдността на всичко това.

— Значи тази откачалка искрено вярва, че създава история?

— Или я пренаписва, както се е изразил.

— Да, но чия история пренаписва?

Робърт се обърна към таблото със снимките.

— Не знам. Може би неговата.

— И каква е тази щуротия накрая? — попита Гарсия, отново насочвайки вниманието на партньора си към новата бележка. — Опит да бъде забавен? Ще ти дам улика кой съм и тази улика е в името — „СМЪРТ“. Много смешно.

Хънтър не беше сигурен какво иска да каже с това убиецът, но имаше чувството, че каквото и да е, не е шега.

Стъпалата, които водеха към подлеза, напомниха на Алисън зa стар, черно-бял, нискобюджетен филм. От онези, които би трябвало да са страшни, но не са. Стъпките й отекваха шумно по бетонните стени и изведнъж тя болезнено осъзна, че е сама в лошо осветен и изолиран подлез.

Алисън Аткинс беше пропуснала автобусната спирка за дома си. Тя беше работила три двойни смени в „При Дони“ и когато преди час се качи на автобуса, почувства същата умора, каквато изпитва човек след дълго и изтощително заболяване. Седеше сама в дъното на автобуса, както обикновено правеше. На десетата минута от четирийсет и пет минутното пътуване до дома си тя реши да облегне глава на стъклото само за момент и да затвори уморените си очи. Всичко беше наред, защото ги отвори само пет минути по-късно. Или поне така си мислеше.

Когато се надигна и погледна през стъклото, я обзе неловкото чувство, че се намира на място, където не би трябвало да бъде. Алисън бързо потърка очи, за да прогони замъгляването и умората, обърна глава и погледна през стъклото от другата страна на пътеката между седалките.

Не познаваше квартала, през който пътуваха.

Тя се надигна, за да види електронното табло в предната част на автобуса.

Определено беше пропуснала спирката, на която трябваше да слезе.

— По дяволите! — промълви през стиснати зъби, скочи и натисна бутона „Стоп“.

Минута по-късно автобусът спря на следващата спирка по маршрута си.

Заедно с Алисън слязоха трима пътници — две жени, Алисън и една друга, и мъж на средна възраст. Мъжът бързо се отправи на запад. Другата жена, която изглеждаше горе-долу на годините на Алисън, тръгна на север.

Алисън спря и се огледа наоколо. Намираше се в опасната част на града, в която никога не би отишла през деня, още по-малко през нощта.

Тя погледна часовника си — един и пет след полунощ. Знаеше, че автобусът, с който се прибираше, се движи до два. Пресече улицата и тръгна към спирката от другата страна. Бръкна в чантата си и докато търсеше портмонето си, почувства, че стомахът й се свива.

Портмонето й го нямаше.

Алисън спря, отвори чантата с двете си ръце и отново започна да рови, този път по-отчаяно.