Крис Картер - Отмъстителят

— Разбира се. — Мъжът й намигна толкова очарователно, че Алисън се изчерви.

Импулсивно, нещо, което никога не правеше, тя попита точно когато клиентът се готвеше да си тръгне.

— Не съм ви виждала тук преди, нали?

Той се обърна и я погледна.

— Не. За пръв път идвам тук.

— Е, надявам се, че ще дойдете пак.

Очите им се срещнаха за няколко секунди и после мъжът вежливо кимна.

Алисън така и не чу какво измърмори клиентът, когато се обърна и тръгна към вратата.

— Ще ме видиш много по-скоро, отколкото очакваш, Алисън.

Сякаш боравеше с някакво опасно и нестабилно вещество, Гарсия внимателно извади единствения лист хартия в кафявия плик.

Бележката беше прегъната на две, за да се вмести в обикновения плик.

Хънтър чакаше, докато Карлос разгърна листа и го сложи на бюрото пред себе си. Също като писмото, изпратено до кмета Бейли, и това беше написано с червено мастило. Убиецът отново беше използвал химикалка.

Значи ти си онзи, който е смятан за най-добрия от елита? Така нареченият експерт, натоварен с тежкото бреме да ме спре, а? Ти трябва да донесеш правосъдие на жертвите. Онзи, който ще ме погледне в очите и ще види какъв съм станал.

Е…

Как вървят нещата за теб засега, детектив Хънтър?

Забавляваме ли се вече или действам твърде бързо за теб?

Броиш ли още или мъртвите тела се трупат твърде бързо?

Мога да ти кажа, че с нетърпение очаквам предизвикателството. Въпросът е дали ще видиш само онова, което искаш да видиш, или ще докажеш, че греша, детектив Хънтър? Защото още не си видял нищо. Това е само началото.

Ако се питаш защо правя това, отговорът е елементарен. Аз създавам история. Или, ако предпочиташ, пренаписвам я.

Искаш ли да знаеш кой съм аз, детектив Хънтър?

Наистина ли искаш да знаеш?

Е, уликите са в името.

ЗАЩОТО АЗ СЪМ СМЪРТ.

Карлос прочете бележката няколко пъти, а после вдигна глава и погледна Робърт, който се беше подпрял на ръба на бюрото си.

— Е, какво мислиш?

Гарсия стана, блъсна стола и се приближи до таблото със снимките.

— Спомняш ли си, когато обсъждахме писмото, което беше изпратено на кмета Бейли? — попита той и посочи таблото, където едно до друго бяха закачени копия на първите две бележки. — И двамата се съгласихме, че третият параграф представлява предизвикателство, нали? — Карлос не изчака отговора на партньора си. — Така както го виждам аз, цялата тази трета бележка, освен че е изпълнена с арогантност, не е нищо друго, освен едно голямо предизвикателство.

Хънтър се почеса по брадичката.

— Добре, слушам.

— Проблемът е — продължи Гарсия, — че сега убиецът направи нещата лични. Ето, виж. — Той се приближи до бюрото си. Робърт го последва. Карлос посочи трите пъти, където убиецът се обръщаше към Хънтър на име. — Всъщност той го е направил много лично, Робърт. Й дори е отишъл до дома ти, за да ти го предаде.

Хънтър кимна в знак на съгласие, но остави Гарсия да говори, без да го прекъсва.

— Само погледни това. — Карлос се върна до таблото, откачи копието на втората бележка от убиеца и го занесе на бюрото си.

— В началото на новата бележка той споменава няколко неща от предишната. — Показа всеки ред в двете писма, докато четеше.

— „Най-добрият от най-елита.“ „Така нареченият експерт.“ „Да донесеш правосъдие на жертвите.“, Да видиш само онова, което искаш да видиш.“ „Ще ме погледне в очите и ще види какъв съм станал.“ Разликата тук е, че в предишната бележка всичко звучи като отворена покана към лосанджелиската полиция или ФБР, или специалните части. Този път обаче всичките тези предизвикателства са отправени към един определен субект. — Карлос повдигна вежди и кимна към партньора си. — Ти, приятелю мой.

Независимо дали ти харесва или не, той насочва тази борба към теб.

Дотук преценката на Гарсия за бележката беше еднаква с тази на Хънтър. Робърт не преследваше сам убиеца и беше сигурен, че престъпникът го знае много добре. Въпреки това този път убиецът беше отправил предизвикателство лично към него, не към специалните части или полицията, нито ФБР или дори отдел „Ултранасилие“. Убиецът за пореден път беше много внимателен в начина си на изразяване, за да не оставя никакво съмнение.

— Но не мисля, че е съвсем лично — добави Карлос.

Робърт го погледна озадачено.

— Искам да кажа, че той няма зъб лично на теб — поясни Гарсия. — Не мисля, че е човек, когото си арестувал в миналото, или някой, свързан с някого, когото си заловил. Дори съм склонен да се обзаложа, че пътищата ви не са се пресичали.