Крис Картер - Отмъстителят

Дони, собственикът на закусвалнята, и другите сервитьорки вече не помнеха колко пъти някой клиент даваше на Алисън визитната си картичка и й казваше, че тя трябва да бъде на големия екран, вместо да робува за мизерна заплата и оскъдни бакшиши в някаква мазна закусвалня в Саут Сентръл.

Алисън винаги взимаше визитната картичка, усмихваше се учтиво и благодареше на клиента, а след това я изхвърляше, когато влезеше в кухнята.

— Знаеш ли, Алисън — много пъти й бяха казвали Рита и другите сервитьорки, — някои от тези хора и предложения може да са искрени. Това е Лос Анджелис, забрави ли? Холивуд е зад ъгъла, скъпа. Не е лудост да си помислиш, че някои от тези хора говорят сериозно. Градът е пълен с истории за звезди, които са били открити, докато са обслужвали маси или са работели зад барове.

Може би трябва да дадеш шанс на някои от тези хора. Не искаш ли да се махнеш от тази безперспективна работа и твоя скапан квартал и да отидеш да живееш в Малибу или на някое друго готино място?

Отговорът й беше неизменно един и същ:

— Тази работа ми харесва и обичам квартала, в който живея.

И това беше вярно. Алисън беше доволна от живота си. Въпреки този факт обаче, колкото и време да беше минало и колкото и различна да изглеждаше, в нея винаги щеше да живее страх.

Последното, което искаше, беше да се прочуе. Не й трябваше да бъде богата или известна, за да бъде щастлива.

Клиентът на маса номер седем вдигна глава, погледна Алисън и се усмихна. Усмивката му беше обезоръжаваща като нейната.

— Да — отговори той. — Всичко е чудесно, много ви благодаря.

Мъжът също беше променил напълно външния си вид от последния път, когато се беше хранил в „При Дони“, но преобразяването му беше отнело не години, а само един час. През последните години той беше станал експерт по гримиране и протезиране. Можеше да се направи привлекателен или грозен, както изискваше ситуацията. Можеше да промени личността си изцяло, включително акцента. Можеше да се представи за няколко различни човека в един и същи ден и никой нямаше да разбере. Да, клиентът на маса номер седем беше същински съвременен хамелеон.

Днес той беше избрал да е с черна коса, тъмнокафяви очи, кръгли очила, от които всъщност не се нуждаеше, и стилна козя брадичка. Скулите му изглеждаха малко по-високи, отколкото бяха в действителност, а зъбите му — по-бели и прави, правейки усмивката му съвършена. Носеше тъмен панталон и черни обувки, подходящо по цвят сако и скъпа на вид синя риза.

Другите три сервитьорки от смяната се бяха опитали да флиртуват с клиента на маса номер седем, но той изглеждаше потънал в мисли през цялото време — очите му бяха вперени напред, но не беше намръщен. Всичките им опити останаха незабелязани.

Алисън също го намираше за привлекателен. В него имаше нещо познато, но тя не можеше да определи точно какво. Нито Алисън, нито другите сервитьорки си спомняха да са го виждали преди в „При Дони“.

Въпреки че очите му не се стрелкаха насам-натам, мъжът наблюдаваше Алисън през цялото време, докато беше в закусвалнята.

— О, много съжалявам — отново се усмихна клиентът. — Това беше изключително егоистично от моя страна.

— Кое? — колебливо попита тя.

— Тук е толкова оживено и навън има хора, които чакат за маса, а аз си седя спокойно, без да бързам, и само пия кафе. Извинявам се. Ако ми донесете сметката, веднага ще си тръгна. — Гласът му беше твърд, но същевременно нежен.

— Не се тревожете за това — отвърна Алисън и поклати глава. — Може да седите колкото искате. — Тя погледна часовника си. — И без това потокът от клиенти вече намалява.

— Така ли? — Мъжът завъртя глава и се огледа наоколо. Заведението все още беше пълно. — За малко да ме заблудите.

Тя отново се усмихна.

Сега беше негов ред да погледне часовника си.

— Не, наистина трябва да тръгвам.

— Няма проблем, ще ви донеса сметката.

Когато Алисън се върна от касата, мъжът спокойно довършваше двойното си еспресо.

— Заповядайте. — Сложи сметката на масата пред него.

Човекът видя сумата, извади портфейла си и остави няколко банкноти върху сметката. В същия момент Алисън забеляза две неща. Първо, мъжът беше оставил двайсет долара повече. И второ, ръцете му изглеждаха гладки и лъскави, сякаш върху тях имаше някакъв тънък, предпазен найлонов пласт. Тя се зачуди дали това не е някакво лечение за заболяване на кожата.

— Задръжте рестото — каза той и стана.

— Сигурен ли сте? — недоверчиво попита тя.