Крис Картер - Отмъстителят

Гарсия беше толкова съсредоточен във вероятността за евентуален пробив, колкото и да е малка, че не беше забелязал прозрачното найлоново пликче за веществени доказателства на бюрото на Хънтър. Той млъкна и протегна врат.

В пликчето беше кафявият хартиен плик, който беше пъхнат под вратата на Робърт рано сутринта.

Карлос се премести, за да го види по-добре, и в същия миг затаи дъх. Не беше необходимо да сравнява почерка, за да се досети от кого е.

— Какво е това, по дяволите?

— Точно каквото си мислиш. — Хънтър плъзна плика към партньора си.

— Тук ли беше донесено? — попита Гарсия, без да посяга да го вземе.

— Не. Някой го пъхна под вратата ми снощи.

Карлос го погледна недоумяващо, сякаш в думите му нямаше логика.

— Под твоята врата? Вратата на твоя апартамент?

Приятелят му потвърди, като кимна.

— Някой го е пъхнал под вратата ти? Кой?

Робърт поклати глава.

— Когато забелязах плика, човекът отдавна беше изчезнал.

— Убиецът?

— Не се сещам за друг, а ти?

— Мамка му, Робърт! Казваш, че убиецът е идвал до апартамента ти, за да пусне това? Стоял е пред вратата ти?

Хънтър пак кимна, този път по-унило:

— Да, така изглежда.

Гарсия прокара пръсти през косата си.

— Какво става, Робърт? Защо, по дяволите? Защо го е направил?

— Имам подозрения защо, но първо искам да прочетеш бележката и да ми кажеш какво мислиш.

Въпреки че разследването все още не беше в новините, не би било трудно убиецът да научи адреса на Хънтър. Трябваше само да се обади в Главното управление на полицията и да попита кой детектив води разследването. Щом научеше името на Хънтър, намирането на адреса не би му отнело повече от пет минути.

— Видяха ли го криминалистите?

— Още не — отвърна Робърт. — Исках първо да го прочетеш ти.

— Добре. — Карлос взе пликчето и се приближи до бюрото си. Седна, издърпа най-горното чекмедже вдясно и извади ръкавици. Надяна ги и насочи цялото си внимание към плика и съдържанието му.

Заведението беше типична американска закусвалня с проблясваща табелка отвън с надпис „При Дони“ с големи червени букви. Намираше се на търговска улица, само на няколко преки от центъра на финансовия район на Лос Анджелис. Въпреки че беше ден, вътре закусвалнята беше осветена от неонови лампи и светлините на голям джубокс. Всички сепарета и маси бяха заети и това не беше изненадващо, защото храната беше добра и евтина, а кафето — много по-хубаво от това в много от веригите кафенета в града. В „При Дони“ постоянно беше оживено, най-вече по обяд.

Когато се освободи маса за двама, Алисън Аткинс, най-възрастната от четирите сервитьорки, които работеха този следобед, напръска повърхността с дезинфектиращ сапун, избърса я с кърпата, която винаги беше затъкната в престилката й, и даде знак на Рита до вратата, че може да настани двама клиенти. Рита веднага изпрати двойка, която чакаше от десетина минути.

Докато минаваше покрай маса номер седем, втората вдясно от входната врата, двойката не обърна внимание на човека, който седеше сам на нея. Мъжът изглеждаше потънал в мисли, без да обръща внимание на шумните разговори и постоянното движение около него. За външния свят изглеждаше, че единственото, което го интересува, е двойното еспресо на масата пред него, което той разбъркваше от трийсетина секунди.

Клиентът на маса номер седем в „При Дони“ беше дошъл преди час. Когато влезе, той се усмихна учтиво на Рита, младата сервитьорка, която го поздрави, и поиска маса за един. В момента нямаше свободни маси, но мъжът каза, че няма нищо против да почака, и стоя двайсетина минути. Щом се настани, той отново изчака търпеливо да дойде сервитьорката и да вземе поръчката му. Тя му я донесе след още десетина минути. Човекът чакаше, без да показва абсолютно никакво раздразнение, сякаш имаше всичкото време на света и никаква грижа.

Той най-после спря да разбърква еспресото, почука с лъжичката по ръба на чашата, остави я в чинийката и поднесе чашата към устните си. Трябваше да признае, че кафето в „При Дони“ определено заслужаваше славата си.

— Наред ли е всичко, господине? — попита Алисън, която се приближи до масата му и отправи към клиента обичайната си магнетична усмивка.

Алисън бе останала вярна на обещанието, което си беше дала преди много години, докато седеше в автобуса на път за Лос Анджелис. Тя беше променила напълно външността си, акцента, позата, походката… всичко. От младата Кели Декър от Съмърдейл, Алабама, не беше останало нищо. Освен това Алисън бе станала много привлекателна жена. Дългата й медноруса коса заискряваше на светлината дори когато беше завързана на опашка като този следобед. Кожата й беше мека и добре поддържана и проницателните й очи блестяха толкова отличително, че беше невъзможно някой да не ги забележи. Алисън беше благословена и с метаболизъм, който би я направил милиардер, ако имаше начин да го бутилира. Колкото и да ядеше, тя не натрупваше нито грам. Дългите й крака бяха силни и мускулести като на атлет, но не от фитнес или от плажа, защото Алисън нямаше време за такива неща, а от разстоянието, което работата й изискваше да извървява всеки ден.