Крис Картер - Отмъстителят

Том стана и когато стигна до вратата, спря и погледна Гарсия.

— Желаете ли нещо за пиене, детектив? Кафе, сок, вода?

— Не, благодаря.

Младежът излезе от кабинета и когато се върна, държеше смартфон в ръката си.

— Работили сме заедно на пет полета миналата седмица — съобщи още преди да се е върнал на мястото си.

„По дяволите!“ — помисли си Карлос. Това бяха адски много пътници.

— Спомняте ли си нещо друго за полета, което би могло да стесни кръга?

Том се замисли.

— Спомням си, че беше сутрешен полет. — Той отново провери в смартфона си. — Миналата седмица сме работили заедно с Шарън само на три сутрешни полета. В понеделник летяхме от Лос Анджелис до Сан Франциско и обратно. Излетяхме от Лос Анджелис в шест сутринта, кацнахме в Сан Франциско в седем и половина, тръгнахме от Сан Франциско в осем и половина сутринта и се приземихме в Лос Анджелис в десет. Другият полет беше с пренощуване. Излетяхме от Сакраменто вечерта същия понеделник, но обратният полет беше във вторник сутринта.

Том вдигна ръка и направи гримаса, сякаш току-що си спомни нещо друго.

Гарсия зачака.

— Току-що се сетих, че пътникът, за когото говорим, беше на полет на връщане в Лос Анджелис.

— Сигурен ли сте?

— Да. Спомням си, че след като кацнахме, с Шарън набързо хапнахме по един сандвич и пихме кафе в „Бриош Доре“ на терминал четири. Помня това, защото тя все се оглеждаше дали няма да го види отново.

Кръгът се стесни до два полета.

— Спомняте ли си нещо друго, което може да ни помогне да идентифицираме пътника? — попита Карлос. — Или може би да стесни кръга още повече?

Изведнъж Том ококори очи и повдигна вежди. Беше си спомнил още нещо.

— Мъжът седеше в предната част на самолета — победоносно каза той. — Спомням си това, защото го виждах добре от камбуза. Там играехме с Шарън нашата игра на отгатване. Но доколкото си спомням, пътникът не беше най-отпред, затова бих изключил първите шест редици. Бих казал, че седеше някъде между седмата и четиринайсетата редица.

Гарсия си го записа в тефтерчето си. Това беше добро начало. Щом кметът и губернаторът на Калифорния бяха толкова ангажирани със случая, нямаше да има проблем да вземе списъка с пътниците от авиокомпанията.

— Този ли е единственият пътник, за който си спомняте госпожица Барнард да е споменала, че й се струва познат напоследък?

Том кимна.

— Както ви казах, детектив, тези неща се случват често, но той беше единственият, за когото се сещам в момента.

— Имате ли нещо против, ако помоля някой полицейски художник да дойде при вас днес следобед?

— Не съм сигурен дали помня пътника чак толкова добре, детектив.

— Всичко помага — настоя Гарсия. — И тези художници са много добри в работата си.

Младежът наведе глава за секунда.

— Да, разбира се. Бих направил всичко, за да помогна за залавянето на извратеното копеле, което направи това на Шарън.

— Само още нещо.

— Да.

— Доколкото разбирам, също заради професията ви, кръгът от ваши приятели и на Шарън е доста тесен, така ли?

— Да, може да се каже.

Карлос бръкна в джоба си и извади портретната фотография на Никол Уилсън, която носеше.

— Известно ли ви е дали Шарън е познавала тази жена? Дали са били приятелки?

Том взе снимката, гледа я няколко секунди и после я върна на Гарсия, клатейки глава.

— Не, не мисля. Не съм я виждал. И тя ли е стюардеса?

— Не. Разпитахме я вчера. Каза, че познавала госпожица Барнард — излъга детективът.

— Аха — кимна Том. — Може и да я е познавала, но не си спомням да съм я виждал.

Гарсия стана.

— Много ви благодаря, че ми отделихте време, господин Хобс. Много ни помогнахте.

Те си стиснаха ръцете и Карлос му даде визитната си картичка.

— Ако си спомните нещо друго, колкото и дребно да ви се струва, моля ви, не се колебайте да се свържете с мен. Може да се окаже много важно за нас. Номерът на мобилния ми телефон е на гърба.

Том взе визитната картичка, погледна я и я пъхна в задния си джоб.

— Разбира се, ще го сторя.

Изпрати Гарсия до външната врата.

— Детектив — извика Том, когато Карлос стъпи на пътеката, минаваща през моравата пред къщата.

Гарсия се обърна към него.

— Ще хванете психопата, който направи това на Шарън, нали? Моля ви, кажете ми, че ще го заловите. — Очите му се насълзиха, докато чакаше отговора.

Гарсия кимна.

— Да, ще го хванем.

Докато вървеше към колата си, той се надяваше, че думите му са прозвучали много по-убедително, отколкото се чувстваше.