Крис Картер - Отмъстителят

Във вените на Хънтър нахлу адреналин, досущ като разярен бик, който хуква в паническо бягство. За момента остави плика и съдържанието му на пода, бързо зае позиция вдясно от входната врата и опря гръб до стената. Чакаше и се ослушваше.

Трийсет секунди.

Нищо.

Шейсет.

Никакъв звук.

Деветдесет.

Мъртвешка тишина.

Сто и двайсет.

Лампите в коридора бяха угасени.

С лявата си ръка Хънтър безшумно махна веригата на вратата и отключи. Изчака още десетина секунди, превъртя валчестата дръжка и отвори вратата. Детекторът за движение в коридора веднага долови движението на вратата и активира осветлението.

Апартаментът на Робърт беше последният в дъното на коридора срещу асансьора и стълбището. Вдясно от външната му врата нямаше нищо, освен масивна стена. Никой не можеше да се скрие там. Все още опрял гръб в стената, Хънтър протегна врат и огледа коридора по посока на стълбището.

Нямаше никого.

Държейки пистолета с две ръце, Робърт най-после излезе от апартамента си и тръгна по коридора, като се прицелваше вляво и после вдясно, търсейки мишена.

Не откри нищо. Коридорът беше безлюден.

От мястото, където стоеше, забеляза, че асансьорът е на партера. Доколкото виждаше, на стълбите също нямаше никого. Онзи, който беше пъхнал плика под вратата му, отдавна беше избягал.

Хънтър изпусна затаения си дъх и дръпна предпазителя на пистолета, но напрежението остана. Щом си пое дъх, той изпита неприятно усещане, сякаш беше вдишал нещо повече, освен кислород. Почувства се по същия начин, както много пъти, когато за пръв път влизаше на мястото на жестоко престъпление. Усещаше, че стоеше там, където е било злото.

Робърт се върна в апартамента си, заключи вратата, взе ръкавици от банята и най-сетне обърна внимание на плика на пода. На обратната страна нямаше адрес на подател.

Хънтър отиде в дневната и доближи плика до лампиона. Видя само прегънат на две лист хартия. Цветът беше еднакъв, което показваше, че вътре няма нищо друго, освен листът.

Робърт влезе в кухнята, извади нож от чекмеджето, внимателно разряза плика и след няколко секунди започна да чете новото писмо от убиеца.

Домът на родителите на Том Хобс се намираше на тиха улица само на пряка от католическото гробище „Свети кръст“ в Помона. Успокоителните, които медиците бяха дали на Том предишния ден, бяха оказали желания ефект. Той спа непробудно дванайсет часа и въпреки факта, че травмата от видяното щеше завинаги да остане в паметта му, най-после беше преживял първоначалния шок.

Майката на Том, много елегантно облечена жена на петдесет и няколко години, покани Гарсия в бялата двуетажна къща, заобиколена от добре поддържан жив плет от ниски вечнозелени храсти.

Госпожа Хобс се качи на горния етаж да доведе сина си, а Карлос започна да разглежда лавиците с книги в пищно обзаведения кабинет. Те бяха отрупани с произведения на класици, от Толстой и Виктор Юго до Джейн Остин и Чарлс Дикенс.

В далечния край на едната лавица Гарсия откри няколко добре подредени фотографии в рамки, всичките на Том и семейството му.

Детективът се обърна, когато чу стъпки, приближаващи се към вратата на кабинета. Том Хобс стоеше до майка си. Беше с избелени сини джинси, стари черни маратонки „Ол Старс“ и бяла риза с дълги ръкави, която му беше най-малко два номера по-голяма.

— Здравейте — каза Гарсия, пристъпи към него и протегна ръка.

— Аз съм детектив Карлос Гарсия от лосанджелиската полиция. Запознахме се вчера в дома ви, но може би не си спомняте.

Том изглеждаше зле. Косата му беше разрошена и сплескана на тила. Поразителните му очи, сега оградени с тъмни кръгове, бяха подпухнали и зачервени от плач, и кожата на лицето му беше осеяна с петна и обезводнена.

— Аз… не съм сигурен дали си спомням — отговори Том с отпаднал тон и стисна ръката му. — Умът ми още е замъглен от вчера. — Пусна ръката на Гарсия и отмести поглед встрани. — Искрено се надявах, че ще се събудя тази сутрин и ще открия, че всичко е било ужасен кошмар. — Гласът му потрепери. — Но всичко е истина, нали? — Отново погледна детектива.

— Да, за жалост.

Майката на Том целуна сина си по бузата.

— Може ли да ви задам няколко въпроса? — рече Карлос, нарушавайки мълчанието. — Не за вчера, а за Шарън Барнард. Доколкото разбирам, вие сте я познавали по-добре от всеки друг.

Том кимна.

— Тя беше най-добрата ми приятелка.

— Може ли? — Гарсия посочи канапетата. — Ще се опитам да бъда кратък.