Крис Картер - Отмъстителят

— Има ли някаква връзка между жертвите?

— Още не знаем — отговори Гарсия. — Току-що се върнахме от местопрестъплението и от Института по съдебна медицина, но вече имаме екип, който работи по въпроса. Ако между жертвите има връзка, сигурен съм, че ще я открият.

— А бележката и снимката, които бяха изпратени на кмета Бейли?

— Чисти са — поклати глава Карлос. — Няма никакви отпечатъци. Чакаме резултатите от анализа на мастилото, хартията и почерка.

— Откъде е изпратен пакетът?

Гарсия му разказа накратко за отвличането на вниманието с димката близо до пощенската кутия на „ФедЕкс“.

Директорът на полицията прокара няколко пъти палеца и показалеца си по мустаците си.

— И така, ако съм разбрал правилно — каза той, обръщайки се към двамата детективи, — с две думи, вие твърдите, че извратенякът, когото търсим, е внимателен, много търпелив, добре организиран, изобретателен и вероятно високоинтелигентен.

Хънтър кимна в знак на потвърждение.

— Искате ли да знаете какъв е убиецът? — попита той. Погледът му се спря на капитан Блейк и после отново се върна на директора Брако. — Убиецът е съвършен хищник.

Наближаваше пет без петнайсет сутринта, когато Хънтър най-после се върна в едностайния си апартамент на третия етаж на порутената сграда в Хънтингтън Парк, Югоизточен Лос Анджелис.

След като излезе от кабинета си в девет вечерта, реши да шофира из града. Често го правеше. По някаква причина, която сам не можеше да обясни, шофирането нощем по улиците на Лос Анджелис го успокояваше и му помагаше да мисли.

Щом напусна работното си място, почувства, че сънят, ако изобщо дойде, ще бъде неспокоен и изпълнен с кошмари. Сутринта щеше да се чувства по-зле, отколкото ако стоеше буден цяла нощ, затова реши да не заспива изобщо.

Робърт кара безцелно по улиците на Централен, Източен и Южен Лос Анджелис и после Харбър и Саут Бей, а след това прекоси града чак до Санта Моника. Часовникът на таблото показваше два и двайсет и две, когато най-после слезе от колата и отиде да се разходи на плажа.

Обичаше плажа, но за разлика от повечето хора го предпочиташе нощем.

Харесваше му да гледа морето по това време. Необезпокояваният шум на прибоя и тишината в ранния час му напомняха за родителите му и времето, когато беше дете.

Баща му работеше по седемдесет часа седмично, сновейки между две работни места. За да помогне, майка му приемаше каквато работа й попаднеше — чистене, гладене, пране. Робърт не си спомняше събота и неделя, когато баща му да не е бил на работа, и въпреки това едва свързваха двата края. Но макар че се бореха, родителите му никога не се оплакваха. Те играеха картите, които им бяха раздадени, и колкото и лоша ръка да получеха, винаги го правеха с усмивка.

Всяка неделя, след като баща му се върнеше от работа, те отиваха на плажа. Повечето пъти стигаха дотам, когато всички други вече си бяха тръгнали и слънцето беше залязло. Робърт обаче нямаше нищо против. Всъщност предпочиташе така. Целият плаж сякаш принадлежеше на него и на родителите му. След като майка му почина, баща му продължи да го води на плажа в неделя. Понякога Робърт улавяше баща си да бърше сълзите си, докато гледа как вълните се разбиват в брега.

Когато най-после заключи колата си и тръгна към апартамента си, Хънтър не забеляза черния джип, Джи Ем Си Юкон“, скрит в сенките зад ъгъла, където беше спрял.

Шофьорът седеше търпеливо зад волана и го наблюдаваше с мрачно изражение.

Без да включва лампите и по-скоро по навик, отколкото от глад, Хънтър отиде в кухнята, отвори вратата на хладилника и погледна вътре. Както винаги там нямаше голям избор — плодове, кутия мляко, някаква енергийна напитка, която един ден сигурно щеше да направи язва на стомаха му, и половин пакет говежда пастърма с аромат на чили. Хънтър я обичаше и въпреки че това я правеше трудна за дъвчене, той я предпочиташе студена.

Хънтър се вгледа в продуктите в хладилника, но не взе нищо. Макар че не беше ял нищо от сутринта, не беше изненадващо, че нямаше апетит.

Пребитото тяло на Никол Уилсън и обезобразеното лице на Шарън Барнард, изглежда, се бяха запечатали на вътрешната страна на клепачите му и всеки път, когато затвореше очи, той ги виждаше — едната, изнасилена и пребита до смърт, и другата — неузнаваема каша от разкъсана кожа, плът и кръв. И двете принудени да изстрадат невъобразимото в ръцете на истинско чудовище.

Робърт затвори вратата на хладилника, връщайки тъмнината в кухнята и апартамента, но не помръдна, а само вдигна ръка и започна да масажира врата и раменете си. Върховете на пръстите му докоснаха набръчкания, грозен белег на врата и той спря, опипвайки твърдата, грапава кожа. Белегът беше напомняне колко близо до смъртта го беше довела професията му и колко решителен и смъртоносен може да е умът на един зъл убиец. В съзнанието му нахлуха спомени. Хънтър махна ръката си от врата и поклати глава, прогонвайки ги обратно в най-тъмните кътчета на паметта си — място, което се стараеше да не посещава.