Крис Картер - Отмъстителят

Хънтър поклати глава.

— Още не съм сигурен какво го мотивира. Но този извършител не е неконтролируем, докторе. Той не губи душевната битка с подтиците си. Напротив, той напълно контролира всичко, което прави. Отвлича, изнасилва, изтезава и убива не за да задоволи някакво завладяващо желание в себе си. — Робърт се обърна към трупа. — Прави го, защото иска. Показва ни, че може да бъде всякакъв вид убиец и да се преобразява от един вид в друг за нула време. Защото не се ръководи от непреодолими импулси, а е убиец по собствен избор.

Гарсия почука на вратата на капитан Барбара Блейк. Тя беше повикала двамата детективи в кабинета си на извънредно съвещание, което изобщо не беше нещо необичайно. Изненадващото беше, че там ги чакаше и директорът на полицията Джеймс Брако.

Капитан Блейк стоеше до лавицата с книги на южната стена, а Брако се беше настанил на едното от двете кресла „Честърфийлд“ срещу бюрото й. Той държеше пълна чаша кафе, от което не се вдигаше пара. Позата и изражението на лицето му бяха напрегнати, меко казано.

Хънтър и Гарсия влязоха в приятно хладния кабинет. Директорът Брако веднага стана и се обърна към тях. Вместо обичайната си полицейска униформа с четири сребърни звезди от двете страни на якичката на ризата си той беше облечен с добре ушит костюм, сребристосив на цвят, с разкопчано сако, под което се виждаха синя вратовръзка и официална бяла риза. Мустаците му бяха прошарени като косата му.

— Детективи — каза Брако, пристъпи крачка към тях и протегна ръка.

Не беше необходимо да се представят. Въпреки че беше поел поста от предишния директор на полицията само преди осем месеца, двамата детективи се бяха срещали с Брако най-малко два пъти преди това.

Всички се ръкуваха и после Хънтър погледна капитан Блейк. Той разбра, че безпокойството на директора Брако се е предало и на нея.

— Знаете, че не съм човек, който обича да увърта — започна директорът на полицията и сложи чашата с недокоснатото си кафе на масичката между двете кресла. Гласът му беше твърд, но малко дрезгав, сякаш беше или уморен, или току-що бе прекарал лоша простуда. — Затова няма да губя вашето и моето време с безсмислени разговори.

Барбара се върна до бюрото си, но вместо да седне, застана зад стола и сложи ръце на облегалката.

— Въпреки че правим всичко възможно да пазим в тайна специфичните детайли на това разследване — продължи Брако, — вече не можем да го избегнем. Утре случаят ще бъде оповестен в новините. — Той вдигна показалец, за да предупреди да не му задават въпроси, преди да е приключил. — Очаква се до утре сутринта пресслужбата ни да излезе с изявление. Доколкото ни е известно, репортерите не знаят ужасяващите подробности, като нивото на употребеното насилие или факта, че психопатът обича да се нарича „Смърт“. — Директорът на полицията иронично повдигна вежди. — Колкото и оригинално да звучи. Освен това те нямат представа, че убийството от тази сутрин е пряко свързано с трупа, който беше намерен вчера край Международното летище, затова няма да споменаваме думите „сериен убиец“. Нито медиите, нито на пресконференцията утре, нито някой от нас. Сигурен съм, че не е необходимо да напомням на никого от вас в тази стая колко обича сензациите пресата в Лос Анджелис. По дяволите, те са измислили думата „сензация“. Ако изтече някаква информация, в града ще настане паника, която ще се разпространи извън контрол по-бързо от пръдня на скункс. А аз мразя проклетата смрад. — Брако оправи вратовръзката си и продължи:

— Както знаем всички, по някаква причина онази отрепка реши да забърка кмета Бейли със снимката и бележката, които му изпрати вчера. Изборите наближават и не е изненадващо, че кметът е адски уплашен. — Той млъкна за момент и погледна първо единия, после и другия детектив. — Откровено казано, трябва да призная, че и аз съм уплашен. Поне малко. Разследването е само на два дни, а вече имаме същия брой трупове. Убиецът, изглежда, се е развихрил. — Брако въздъхна и поклати глава. — Не съм ходил на местопрестъплението, но видях снимките. Кой убива, като изстъргва лицето на жертвата с електрически ъглошлайф, мамка му?

Никой не каза нищо, защото всички решиха, че това е риторичен въпрос.

Само че грешаха.

Директорът на полицията отправи към Хънтър смразяващ поглед.

— Разбрах, че имате докторска степен по психология на престъпното поведение, детектив Хънтър.

Робърт леко кимна в отговор.