Крис Картер - Отмъстителят

Нищо.

Колкото и да стискаше очи и колкото и да се опитваше да си спомни, паметта й не можеше да направи връзката.

Шарън отвори уста в усилие да каже нещо или да изпищи — и тя не беше сигурна, — но дишането й все още беше твърде неравномерно, и думите заседнаха в гърлото й. Стомахът й не можеше да превъзмогне страха.

От устата й не излезе звук.

Челюстта й потрепери и после цялото тяло, сякаш изведнъж през прозореца нахлу леден вятър и я обви.

Мъжът продължаваше да чака търпеливо. Стоеше абсолютно неподвижно и я гледаше студено в очите като хищник, който дебне плячката си.

Шарън ужасено се втренчи в него. Дълбоките му, проницателни очи сякаш я хипнотизираха. Тя потрепери отново и този път нещо, което се появи някъде от дълбоко в нея, я разтърси до мозъка на костите и това я накара най-после да откъсне очи от него. Стрелна поглед надясно и сетне наляво, но беше твърде уплашена, за да проумее какво й се случва или къде се намира.

Опита се да помръдне и да се раздвижи, но когато го направи, почувства непоносима болка в ходилата, ръцете и раменете, Болката беше толкова силна, че я накара да се задави. Очите й се изцъклиха и едва не припадна отново.

Развеселен, мъжът чакаше търпеливо, все още прибрал ръце зад гърба си.

Докато се съвземаше, Шарън осъзна, че не може да се движи, защото е стегнато завързана за стола, на който седи. От краищата на мократа й коса капеше студена вода върху гърдите, корема и бедрата й. Тя си пое дълбоко дъх и се стегна. В главата й най-сетне се появи далечен спомен. Телефонното обаждане, мъжкият глас от другия край на линията, извратената шега, че той е „смърт“, вратата, прозорецът, страхът. Докато си спомняше, изражението й се промени.

Шарън погледна умоляващо мъжа. И тогава осъзна нещо, което очите й със сигурност бяха забелязали, но създанието й не бе успяло да регистрира — над дрехите и обувките си мъжът носеше прозрачен найлонов гащеризон с качулка. Виждаше се само лицето му; нищо друго. И после Шарън забеляза дрехите му през гащеризона, които съвсем не бяха обикновено ежедневно облекло. Той беше с черно, лъскаво трико, направено от нещо, което прилепваше по тялото му като втора кожа. Хрумна й — латекс.

Мъжът я гледа още няколко секунди и после устните му бавно се разтеглиха. Шарън не можа да определи дали това е усмивка или не. Ако беше, тя не беше виждала такава усмивка — в нея нямаше веселие, ирония, симпатия, апатия, абсолютно никакво чувство. Напълно безизразно лице, което я уплаши още повече.

Шарън отново си пое дъх, потрепервайки, и въпреки страха си, усети, че гласът й се възвръща.

Тя раздвижи устни и през сълзи изрече:

— М… моля те! Какво искаш от мен? З-защо си тук? Моля те… пусни ме. Ще направя всичко, което искаш.

Усмивката, или каквото там беше, изчезна от устните на мъжа. Той беше приключил с чакането. Време беше да направи онова, за което беше дошъл. Мъжът извади ръце иззад гърба си, разкривайки какво държи.

Погледът на Шарън се съсредоточи първо в дясната, а после в лявата му ръка.

Паниката й се превърна в ужас.

В усилие да проясни зрението си от сълзите тя стисна очи. Когато отново ги отвори, мъжът беше пристъпил към нея.

— О, Боже, не! Моля те, не го прави.

— Знаеш ли кой съм аз? — с безчувствен глас попита той.

Шарън не можа да направи друго, освен да поклати глава.

— О, Шарън, Шарън. Разочароваш ме. Казах ти го по телефона. Не си ли спомняш?

Очите й пак се напълниха със сълзи.

— Аз съм Смърт — усмихна се мъжът. — И съм дошъл за теб.

Гарсия влезе в кабинета им в седем и половина сутринта. Хънтър седеше на стола си с гръб към вратата. Ръцете му бяха зад главата, с преплетени пръсти. Краката му бяха вдигнати и токовете на ботушите му бяха опрени на ръба на бюрото. Беше се втренчил в таблото със снимките, сякаш го виждаше за пръв път. До компютърната клавиатура имаше голяма празна чаша от кафе и две опаковки от шоколадови десерти. Карлос погледна кафемашината в ъгъла. Беше празна. Той забеляза и преписаните бележки на бюрото на партньора си. Две от тях бяха паднали на пода.

— Тук ли прекара нощта? — попита Гарсия, влезе и затвори вратата. Не би се изненадал, ако беше така.

— Не съвсем — отговори Робърт, без да отклонява вниманието си от таблото. — Прибрах се вкъщи и си взех душ.

— Но не си спал.

Хънтър повдигна рамене.

— По думите на великия американски поет Джон Бон Джоуви, предполагам, че „ще спя, когато умра“.