Крис Картер - Отмъстителят

Гарсия прочете параграфа три пъти, а след това се почеса по брадичката и погледна партньора си.

— Той проповядва, дори е снизходителен. Напомня ни кои сме, каква е работата ни, какво очаква от нас обществото и какво се случва, когато се провалим или сгрешим. — Замълча за момент. — Освен това има и безочливо обвинение. Той пише, че виждаме само онова, което искаме да видим. И този ред… — Посочи на бележката. — И проблемът с това е, че докато те се правят на слепи, хората страдат… изтезават ги… и умират. Въпреки че е много агресивно, това не звучи като заплаха, а като твърдение.

— Абсолютно си прав — съгласи се Хънтър. — Няма как другояче да изтълкуваме тези параграфи, Карлос. Те са сбити и ясни. Няма двусмислие, нито ирония, игра на думи, двойно значение и нищо скрито между редовете.

Вниманието на Гарсия остана приковано в бележката.

— А сега погледни третия параграф и ми кажи какво мислиш. И отново забрави за двойни значения и така нататък. Прочети го като писмо.

Ето защо имам един въпрос. Ако някой от тези така наречени експерти застане лице в лице с някой като мен и ме погледне в очите, ще види ли истината в мен? Ще види ли какъв съм станал или няма да успее?

Карлос се замисли.

— Това е… предизвикателство — каза той. — Убиецът ни предизвиква да го открием. Да го различим в тълпата. Да го разпознаем. Това е поканата за играта. Както спомена ти, той иска да играе.

— И този път си прав — отговори Хънтър. — Но има и нещо друго. Нещо, което всъщност не е скрито. Трябва само да го прочетеш внимателно.

Гарсия се намръщи и прочете параграфа още два пъти, а после се изправи и повдигна рамене.

— Не го откривам. Какво друго? Какво не виждам?

— Той не само ни предизвиква да го различим в тълпата, Карлос, а пита дали ще можем да видим какъв е станал. Това е много силно изявление. — Робърт пак отпи от кафето си. — Замисли се какво всъщност означава тази дума.

— Той ни казва, че невинаги е бил такъв — рече Гарсия, поглеждайки партньора си. Гласът му прозвуча по-развълнувано, отколкото преди момент. — Невинаги е бил чудовище, убиец. Не е психопат като по учебник, защото не е роден такъв. Превърнал се в е такъв.

Хънтър кимна.

— Нещо го е променило.

Мъжът се събуди, когато първите лъчи на утринното слънце проникнаха през мръсните завеси на прозореца в източната стена на малката му спалня. На улиците боклукчийските камиони вече шумно събираха отпадъците и в далечината виеха две сирени като койоти, лаещи срещу луната.

Той беше приключил с Шарън Барнард рано сутринта, но беше твърде уморен, за да се върне в дома си, двуетажна къща в Североизточен Лос Анджелис. Беше намерил имота преди много години насред дивата пустош, заобиколен от запустял терен. Плати в брой и използва фалшиви документи и това означаваше, че къщата не може да бъде проследена до него. Сградата беше порутена и сделката беше абсолютно изгодна. След години на ремонт и преустройства, които направи сам, мястото стана идеално. Колкото и шум да се вдигаше в къщата, никой не го чуваше. Никой нямаше да дойде за тях.

Едностайният апартамент, в който се намираше в момента, беше само временно място за нощуване в Източен Лос Анджелис. Той беше предплатил наема за една година в брой. Използваше го от време на време, когато налагаха обстоятелствата. Като тази сутрин.

Веднага щом отвори очи, мъжът провеси крака от единичното легло, седна и енергично потърка лице с ръце. Нямаше ръчен часовник и в стаята нямаше часовник, но това нямаше значение. Той знаеше точно колко е часът.

Взе шишенцето с лекарство от нощното шкафче, изсипа две капсули на дланта си и ги сложи в устата си. Не се нуждаеше от вода, за да ги преглътне. Напълваше устата си със слюнка, рязко отмяташе глава назад и те се спускаха надолу в хранопровода му. Той се приближи гол до прозореца. Ходилата му леко стъпваха по изтърканите и издраскани дъски на пода. Навън градският живот бавно течеше по улиците.

Отиде в банята и спря пред малкото огледало на стената над умивалника. Оттам го погледна непознат. Много неща се бяха променили през годините. Той никога вече нямаше да бъде същият. Знаеше го много добре, но това нямаше значение. Не и за него. Вече не.

В отражението си мъжът видя гордия блясък от постиженията дълбоко в очите си и това го накара да се усмихне — нещо, което не правеше често.

Той изми зъбите си и после застана под топлия душ. Насапуниса се старателно от главата надолу, а след това използва нова самобръсначка и премахна от тялото си абсолютно всички косми — ритуал, който повтаряше всяка сутрин. Когато приключи, се избърса и се върна в спалнята.