Крис Картер - Отмъстителят

Карлос се ухили.

— Карай така и няма да е след дълго, приятелю мой. — Приближи се до бюрото си, остави раницата си на пода и включи компютъра си. — И кога дойде тук сутринта?

Робърт погледна часовника на стената над таблото.

— Към пет и петнайсет.

Не беше необходимо Гарсия да пита. Знаеше защо приятелят му е дошъл на работа толкова рано — заради заплахата, която беше добавил убиецът в бележката, адресирана до кмета Бейли: И преди да изгрее слънцето утре, някой друг също ще го види и почувства. И повярвайте ми, преживяното от нея е нищо в сравнение с онова, което предстои, освен ако така наречените експерти не ме спрат.

— Има ли някакви нови обаждания на телефон 911? — попита Карлос. Закачливостта беше напълно изчезнала от тона му.

Робърт най-после свали краката си от бюрото, седна изправен на стола и го завъртя към партньора си.

— Не, все още нищо.

И двамата знаеха, че това не означава нищо.

— Проверих във „ФедЕкс“ за пакета, който е бил изпратен на кмета Бейли вчера — каза Гарсия, отваряйки нещо на екрана на компютъра си.

— И?

— Пратката е била пусната преди два дни по обяд в пощенската кутия на „ФедЕкс“ пред гара „Юниън“. — Той наклони глава на една страна и въздъхна. — Нито една от двете камери за наблюдение в онзи край на гарата не е уловила нищо. Всъщност и двете са били съсредоточени върху нещо друго.

Хънтър озадачено повдигна вежди.

— Да. Извършителят е отклонил вниманието — потвърди Гарсия. — Малка, саморъчно направена димка, скрита в кофа за боклук. Нищо сложно, само топче за пинг-понг, увито в алуминиево фолио, с къс фитил. Създало е доста дим, за да привлече вниманието на камерите, но не достатъчно, за да предизвика паника. Затова най-малко една минута всичко останало е било пренебрегнато.

— Трябвали са му само една-две секунди, за да пусне пратката в кутията — отбеляза Робърт.

Карлос кимна енергично, докато изричаше следващите си думи:

— Този тип е внимателен. Не поема излишни рискове. По-добре да вземе мерки, отколкото после да съжалява. — Той погледна към чашата и празните опаковки на бюрото на Хънтър. — Това закуска ли беше?

Робърт отново повдигна лявата си вежда.

— По-скоро късна нощна или ранна сутрешна закуска.

— Е, на мен ми трябва още кафе. — Гарсия посочи кафемашината. — Ти искаш ли?

— Успя ли да вземеш още от онова кафе от Минаш Жерайс?

Хънтър обичаше кафе, но за разлика от повечето хора не го пиеше заради кофеина. Не му трябваше помощ, за да стои буден, нито за да поддържа нивата си на енергия и будност. Той харесваше вкуса на кафето, колкото по-силно, толкова по-добре. Робърт обаче не беше познавач за разлика от Карлос, който беше отгледан от баща, маниак по кафето.

Гарсия беше роден в Сао Пауло, Бразилия. Син на бразилец, федерален агент, и американка, учителка по история, той и майка му се бяха преместили в Лос Анджелис, когато Карлос беше едва десетгодишен, след като бракът на родителите му се беше разпаднал. Въпреки че беше живял в Съединените щати през по-голямата част от живота си, Гарсия говореше португалски като истински бразилец. Баща му беше много привлекателен мъж с пригладена тъмнокестенява коса, кафяви очи и смугла кожа. Майка му беше естествена блондинка със светлосини очи и бяла кожа. Карлос беше наследил смуглата кожа и тъмнокестенявата коса на баща си. Очите му не бяха толкова светлосини като на майка му, но определено бяха от нея. Гарсия беше слаб благодарение на годините, през които бе тренирал лека атлетика, но телосложението му беше измамно, защото беше по-силен, отколкото би предположил някой.

Когато разбра, че Хънтър обича кафе като него, с удоволствие сподели няколко тайни с партньора си. Една от тези тайни беше специална смес от бразилско кафе, произвеждано само в югоизточния щат Минаш Жерайс, в малка независима ферма, по оригинална рецепта. Смилаха го по-фино от повечето видове и го печаха първо на ниска температура, за да не се препече и да има по-силен, но по-мек вкус. Кафето веднага стана любимо на Робърт, но единственият магазин, където го продаваха в целия Лос Анджелис, беше затворил.

Гарсия се усмихна и извади от раницата си два пакета по един килограм от специалната смес и ги сложи на бюрото на партньора си.

— Един познат се върна от Бразилия снощи.

Лицето на Хънтър засия от радост.

— Да — каза той с вид на дете, което е получило коледния подарък, на който се е надявало. — Искам чаша кафе.

Докато се приближаваше до кафемашината, Карлос вдигна от пода едната от преписаните бележки. Почеркът беше почти идеално копие на оригинала. Той погледна над рамото на партньора си към купчината копия на бюрото му.