Крис Картер - Отмъстителят

Мъжът се изсмя. Когато заговори отново, изричаше думите бавно и с тон, който можеше да се опише единствено като зловещ.

— Живота, Шарън. Аз съм онзи, който чака в края на живота, защото аз съм смърт.

Шарън не се плашеше лесно, но в гласа имаше нещо, от което по гърба й полазиха ледени тръпки.

— Знаеш ли какво? Това е ужасна шега, който и да си.

— Кой каза, че е шега?

— Начукай си го, болен извратеняк! Не ми се обаждай отново. — В пристъп на гняв Шарън едва не тресна телефона в бюфета, но се спря навреме.

След няколко секунди телефонът пак иззвъня — същият номер. Шарън го остави да звъни.

Няколко секунди след като спря звъненето, пристигна съобщение:

Хайде, вдигни телефона, Шарън. Не искаш ли да играем?

Тя знаеше, че не трябва да му обръща внимание, но след такъв дълъг ден гневът й надделя над разума. Шарън бързо написа отговор:

Заври си го отзад, извратеняко. Който и да си, блокирам номера ти.

Само след няколко секунди пристигна друго съобщение:

Знаеш ли какво? Забрави за телефона. Нека те попитам нещо. Сети ли се да заключиш предната врата?

Дръжката на предната врата неочаквано изтрака три пъти в бърза последователност.

— Господи! — Шарън отскочи назад и едва не изпусна телефона. Уплашеният й поглед се стрелна към вратата. — Какво става, по дяволите?

За щастие беше заключила вратата.

Дойде ново съобщение.

Шарън отново погледна телефона си. И едва тогава осъзна, че трепери:

Хайде, отвори вратата, Шарън. Аз съм отвън. Нека се позабавляваме.

Дръжката на вратата отново помръдна, този път по-бавно и само веднъж.

— О, Боже! Боже мой!

Шарън започна да се паникьосва и очите й се напълниха със сълзи.

Следващото съобщение гласеше:

Е, добре. Пък и на кого му трябва врата? Може би ще вляза по друг начин.

Паузата, която последва, беше изпълнена с отчаян страх.

„Мамка му! — помисли си Шарън, когато си спомни нещо. — Прозорецът .“

Въпреки че беше много уплашена, инстинктът й за оцеляване надделя и тя хукна към прозореца на дневната. Не знаеше, че краката й могат да се движат толкова бързо. Затръшна го и дръпна завесите. Хавлията се разтвори и падна на пода, но Шарън беше твърде уплашена, за да й пука.

Докато дишаше тежко, ужасеният й поглед се стрелкаше между вратата и прозореца. Накрая мозъкът й, който се беше вцепенил за момент, заработи отново.

„По дяволите, какво чакаш, Шарън? Обади се на 911. Веднага. “

Тя бързо набра номера за спешни случаи на мобилния си телефон и натисна бутона „Обади се“.

Нищо. Нямаше сигнал.

— Какво става, мамка му? — Шарън погледна екранчето. Нямаше обхват. — Как е възможно? — изкрещя тя на телефона. Само преди минута беше получила поредното съобщение.

Шарън нямаше как да знае, че всеки път, когато затваря, мъжът включва заглушител на сигнала в мобилния си телефон.

Тя инстинктивно протегна ръка и премести насам-натам телефона, търсейки сигнал.

Нищо. Нито дори половин чертичка.

— Мамка му! Мамка му.

Мозъкът й завъртя още едно ръждясало колелце.

— Стационарният.

Втурна се към телефона на плота в кухнята, но точно когато понечи да грабне слушалката от вилката, той иззвъня.

Стъписана, Шарън допря слушалката до ухото си.

— Ало?

— Хайде да играем на една игра, Шарън.

Тя се вцепени.

— Играта започва така. Гасим лампите.

В същия миг къщата потъна в мрак. Шарън изпищя ужасено. Огледа стаята, но не видя нищо.

— Боже мой, какво става, по дяволите? — каза тя по телефона с треперещ глас. — Кой си ти? Защо ми причиняваш това?

Шарън все още държеше мобилния телефон в ръката си. Прокара палец по екранчето и включи фенерчето.

— Знаеш ли каква беше грешката ти, Шарън? — попита гласът по стационарния телефон.

Тя не беше в състояние да пророни нито дума, само дишаше тежко.

— Ти затвори погрешния прозорец.

Сърцето й се сви от ужас, когато си спомни за отворения прозорец в стаята й.

Паникьосана и без да може да измисли никаква идея, Шарън трескаво размаха мобилния си телефон. Слабата му светлина хвърляше отблясъци навсякъде, но когато сиянието мина по вратата, свързваща дневната с коридора, Шарън видя силует на човек.

Следващия път, когато чу гласа на мъжа, не беше от слушалката до ухото й, а зад нея.

— Вече влязох.

Когато най-после остави писалката на бюрото си, Хънтър забеляза, че ръцете му треперят. На челото му бяха избили капки студена пот.