Крис Картер - Отмъстителят

— Чудо — каза главната сестра на отделението на Шарън в първия й работен ден. — Това горе-долу е единственото, което може да накара пациентите ни да се събудят и да излязат оттук, и повярвай ми, тук вероятно ще видиш чудеса да се случват пред очите ти. Но те са много малко и стават много рядко. Опитвам се да ти кажа да не се привързваш, да не бъдеш твърде състрадателна и да не се поддаваш на чувствата си, защото това само ще те разстрои и ще накърни професионализма ти. Бъди обективна. Повечето пациенти в това отделение са полумъртви. Затова са тук.

И семейството на Джоан, и всички други се надяваха именно на чудо. Нищо друго не можеше да помогне. Лекарите бяха направили всичко по силите си. Но докато дните се превръщаха в седмици, а седмиците в месеци, надеждата започна да ги напуска, с изключение на Шарън, която не можа да се вслуша в съвета на главната сестра и се влюби в момиченцето. Може би защото Джоан й напомняше за най-добрата й приятелка от детството, която на десет години беше убита в престрелка между банди от преминаващи коли, на изток от Макартър Парк, където живееше.

Отначало бащата на Джоан, който беше единствен родител, идваше всеки ден след работа и прекарваше няколко часа до леглото на дъщеря си. Държеше ръката й, четеше й приказки, пееше й песни и сресваше косата й, но скоро и той загуби надежда. Първо започна да прекарва все по-малко време с дъщеря си, а след това посещенията му оредяха.

Шарън го настигна една вечер, когато той си тръгваше, и със сълзи в очите го помоли да не изоставя дъщеря си. Въпреки че не беше виждала чудо, тя се опита да му обясни, че чудесата, които се случват в отделението, зависят колкото от това близките да не се отказват от любимите си хора, толкова и от Божия намеса. Бащата на Джоан изглеждаше десетина години по-стар, отколкото преди няколко месеца. Той не каза нищо на Шарън. Гледа я с уморени, паникьосани очи в продължение на цяла минута, а после се обърна и тръгна, без да пророни нито дума.

На другия ден не дойде.

И през нощта Джоан почина.

Шарън не можа да скрие тъгата си след смъртта на момиченцето и това я накара да се усъмни в готовността си да бъде медицинска сестра. Тя си взе отпуск, за да си помисли. По време на почивката Том Хобс, стар приятел от училище й предложи да стане стюардеса. Шарън реши да опита. Каза си, че няма какво да загуби.

Това беше преди година и оттогава тя не се замисли за миналото.

Шарън отиде в стаята си, отвори прозореца, включи преносимата стереосистема на нощното шкафче и пусна радиото. Разнесе се песента „Карти“ на „Марун Файв“ и тя веднага започна да поклаща бедра в ритъм с мелодията и да пее. Това беше една от любимите й песни. Докато танцуваше, Шарън се съблече и изпи бирата. Помисли си да изпие още една, но смесването на различни напитки не й се отразяваше много добре. Обикновено й причиняваше ужасно главоболие и махмурлук, който наподобяваше на състояние на зомби, а тя с нетърпение очакваше бутилката вино.

Шарън взе чиста хавлия от шкафа в коридора и влезе в банята. Пусна душа, но не застана веднага под него. Отстъпи крачка назад и се взря в огледалото над умивалника — първо в профила си отляво, а после отдясно. След няколко секунди размисъл реши, че е горе-долу доволна от фигурата си, въпреки че винаги имаше какво да се желае.

Най-после влезе под душа, наведе се напред, опря чело до белите плочки и остави силната струя хладка вода да се стича по главата, раменете и гърба й. Беше като сбъдната мечта. Веднага щом водата докосна кожата й, напрегнатите й мускули започнаха да се отпускат.

Тя се изкъпа, уви се в хавлията и се върна в кухнята.

Шарън и Том имаха хубава селекция вина и тази вечер й се искаше да пийне нещо освежаващо с плодов вкус.

— Идеално — промълви тя, когато избра бутилка новозеландско „Гевюрцтраминер“ от хладилника, отвори я и си наля една чаша. Тъкмо върна бутилката в хладилника, когато мобилният й телефон иззвъня. Затвори вратата на хладилника, взе телефона и погледна екранчето. Номерът не й беше познат. — Ало?

— Здравей, Шарън.

Мъжкият глас не й звучеше познато.

— Хмм… Здравейте. Извинете, но кой се обажда?

— Искаш ли да отгатнеш?

Шарън се намръщи. Искаше да се отпусне и да се наслади на виното. Не беше в настроение за игрички.

— Не. И ако не ми кажете кой сте, обаждането приключва.

— Добре. Ами ако ти кажа, че аз съм онзи, който чака в края? Достатъчно ли ще бъде това?

— Чака в края? В края на какво?