Крис Картер - Отмъстителят

Тъй като беше сигурен, че ще бъде убит в онзи ден, Уитман завършваше писмото си с молба към властите при аутопсията мозъкът му да бъде прегледан за симптоми на физическо заболяване. Властите удовлетвориха искането му и беше установено, че от няколко месеца Чарлс Уитман е имал тумор в мозъка. Туморът бил в хипоталамуса и притискал амигдалата. Съдебният лекар потвърди, че ужасяващото главоболие на Уитман се е дължало на тумора. В Съединените щати случаят на Уитман стана предмет на голяма дискусия за начина, по който психолозите и психиатрите подхождат към душевното състояние на предполагаем убиец социопат.

— Сега пък казваш, че този убиец има тумор в мозъка? — иронично подхвърли капитан Блейк.

— Може и да има — призна Хънтър. — Но нямам предвид това. Само се опитвам да подчертая факта, че с малкото, което знаем, е невъзможно да се направи друго, освен да се разсъждава, а това няма да ни доведе доникъде. Всички го знаем.

— А не мислиш ли, че виждаш прекалено много във всяка дума, която е написал този ненормалник? Не смяташ ли, че той може да е изпратил бележката само за да се бъзика с нас? Както предположи Карлос — да ни отклони от вярната следа? Всички знаем, че това се е случвало много пъти. В края на краищата, бележката съобщава, че преди изгрев-слънце днес ще има друга жертва. — Барбара се обърна към големия панорамен прозорец и посочи към небето. — Е, слънцето вече изгря, а все още няма нищо. Той може би блъфира, Робърт. Бележката може да е само ефектен трик за заблуда.

— В бележката не пише така, капитане.

Блейк гневно изгледа детектива.

— Нима?

— Не. В бележката пише, че преди слънцето да изгрее утре, тоест днес, и някой друг също ще го види и почувства. Той има предвид чудовището, в което се е превърнал. Казва ни, че преди слънцето да изгрее днес, още някой ще е страдал и умрял от ръката му. В бележката не се споменава, че жертвата ще ни бъде докарана. Ако убиецът реши да направи същото като с Никол Уилсън и да се обади на телефон 911, обаждането може да постъпи днес следобед, утре, следващата седмица или по някое време по-нататък. Ние играем по свирката му, капитане, и той може да смени ритъма винаги когато поиска.

Размишлявайки върху думите му, Блейк взе чашата си и отпи глътка кафе.

— И не — добави. Хънтър, — не мисля, че той е изпратил писмото до кмета с намерението да се бъзика с нас. Моменталната снимка и осакатеното тяло на жертвата са доказателства, че извършителят е съвсем сериозен.

Барбара се накани да каже нещо, когато телефонът на бюрото й иззвъня.

— Един момент — рече тя и вдигна слушалката.

Думите бяха излишни. Изразът й, когато се втренчи в двамата детективи, им каза всичко, което беше необходимо да знаят.

Убиецът не блъфираше.

Къщата се намираше на приятна задънена улица в края на малък частен път във Венис, само на две преки от плажа. Беше боядисана в бяло, със светлосини рамки на прозорците, полегат покрив и малък двор отпред, който спешно се нуждаеше от грижи. Бяла дървена ограда опасваше имота, който беше построен навътре от улицата и изолиран от съседните къщи. Оградата беше само за украса, не за сигурност, и не би попречила на никого да стигне до къщата или да се промъкне в задния двор. Достъпът до всяка врата и прозорец беше детска игра.

Вдясно от къщата имаше гараж, но единствените автомобили на алеята бяха една полицейска патрулна кола и бусът на криминалистите. Въпреки че къщата беше сгушена в края на частен и тих път, тълпата любопитни, която се беше насъбрала пред полицейския периметър, вече беше значителна и се увеличаваше бързо.

Гарсия спря до едната от трите патрулни коли, които бяха паркирани на улицата пред къщата. Представителите на медиите също бяха там и увеличаваха тълпата още повече.

Двама репортери познаха детективите от отдел „Ултранасилие“, които слязоха от хондата на Карлос, и веднага започнаха да крещят въпроси от другата страна на улицата.

Хънтър и Гарсия не им обърнаха внимание. Без да ги поглеждат, показаха служебните си документи на двамата полицаи, които пазеха периметъра, наведоха се и минаха под жълтата лента, обозначаваща местопрестъпление.

Трети полицай, който стоеше вляво от верандата на къщата, видя двамата новодошли и тръгна към тях.

— От отдел „Ултранасилие“ ли сте? — попита той, когато се приближи.

Полицаят беше на четирийсет и няколко години, със загоряло от слънцето лице, брадичка с трапчинка и черни мустаци с форма на конска подкова, за чието поддържане явно отделяше много време. Очите му бяха черни като нощ, но изразът в тях беше колеблив, дори уплашен.