Крис Картер - Отмъстителят

Той се опита да превърти ключа, който обаче не помръдна.

— Хм!

Направи още няколко опита.

Нищо.

— Какво става, по дяволите? — Том превъртя валчестата дръжка. Вратата беше отключена. Това му се видя много странно. Те никога не забравяха да заключат вратата, дори когато бяха в къщата. Венис не беше най-безопасният квартал в Лос Анджелис.

— Шарън? — извика той и бутна вратата.

Първото, което го блъсна, беше миризмата — странна комбинация от противен и горчиво-сладък мирис, който сякаш раздра ноздрите му, заседна в гърлото му и го задави. Том почувства, че от хранопровода към устата му се надигат киселини, но вместо да ги изплюе, ги преглътна.

Очите му се насълзиха от отвратителната миризма и той махна слънчевите си очила и ги потърка.

— Какво е това, мамка му? Шарън? — отново извика той. Нима беше забравила да сложи някое печено пиле в хладилника в тази горещина?

Том се закашля, а после вдигна глава и погледна към дневната. Очите му все още бяха замъглени, затова му бяха необходими няколко секунди да се съсредоточи.

За момент се поколеба. Умореното му и объркано съзнание се мъчеше да проумее гротескните образи. Реалността току-що се беше превърнала в най-извратения кошмар, който бе имал.

— Какво ?

Шепотът заседна в гърлото му, когато в тялото му нахлу прилив на адреналин, който изстреля куршуми на неконтролируем страх в гърба и сърцето му. От стомаха му отново изригнаха киселини, но този път бяха повече и беше невъзможно да ги преглътне.

Том се строполи на пода в огромна локва кръв.

— Нещо го е променило? — намръщено попита капитан Барбара Блейк, която седеше зад бюрото си и пиеше втора чаша кафе.

— В какъв смисъл, Робърт?

Косата й беше разпусната и прибрана зад ушите. Носеше тясна черна пола и прилепнала по тялото тъмновиолетова памучна блуза. Беше повикала Хънтър и Гарсия в кабинета си веднага щом бе дошла в Главното управление на полицията.

— Не знам точно в какъв смисъл, капитане — отговори Хънтър, — но съм сигурен в едно — убиецът е подбрал много внимателно думите си, правейки всичко възможно да избегне всякакво съмнение. Той завършва третия параграф, като пише: Ще види ли какъв съм станал или няма да успее! Лесно можеше да напише да види какъв съм или кой съм , или чудовището в мен, или нещо подобно.

— Но не го е направил — каза тя и се облегна назад на стола си.

— Не. Убеден съм, че е избрал думата станал по определена причина.

— И смяташ, че това е защото той иска да разберем, че невинаги е бил психопат и че нещо го е променило. И че каквото и да му се е случило, го е накарало да започне да убива хора.

Хънтър кимна.

— Какво например?

Той повдигна рамене.

— Не намеква за нищо в бележката си, затова в момента е невъзможно да се каже. Знаеш, че всеки индивид реагира различно на различните ситуации, капитане. Всеки има точка на пречупване. За някои хора е необходимо да се случат много неща, за да превъртят, ако това изобщо стане. За други — не толкова много. Дори едно физическо заболяване може да превърне някого в убиец.

— Чакай малко — прекъсна го Блейк. — Физическо заболяване?

Гарсия също погледна недоверчиво партньора си.

— Да — потвърди Хънтър. — Историята е пълна с различни случаи. В Америка Чарлс Уитман може би е най-известният пример.

Барбара се замисли и най-после се сети.

— Чарлс Уитман? Той не беше ли снайперистът от Тексас Тауър?

— Точно така — рече Карлос, който също си спомни.

Чарлс Уитман беше бивш морски пехотинец, който се бе превърнал в един от най-известните масови убийци в историята на Съединените щати. На 1 август 1966 година беше започнал да убива наред, първо съпругата си и после майка си. След това беше отишъл с колата си в Тексаския университет в Остин, където бе учил инженерство, и въоръжен с огнестрелни оръжия и неколкостотин патрона, се беше качил на най-високата точка в кампуса — часовниковата кула на главната сграда. Оттам бе стрелял безразборно по минувачи в продължение на близо два часа, докато най-после беше застрелян от Хюстън Маккой, полицай от Остин. В онези ужасяващи часове Чарлс Уитман беше успял да убие четиринайсет и да рани трийсет и двама души.

Медиите побързаха да заклеймят Уитман като Чудовище, но след това полицаите откриха писмото, което беше оставил убиецът. Там Уитман беше написал, че е сигурен, че ще умре в този ден.

Предсмъртното писмо шокира всички. В него Уитман признаваше, че той самият намира поведението си за абсолютно необяснимо. Започваше със заявление, че обожава съпругата си и майка си и че няма представа защо прави това. По-нататък обясняваше, че от няколко месеца е измъчван от нетърпимо главоболие, каквото не е имал дотогава, и това главоболие е придружено от непреодолимо чувство на гняв и деструктивни импулси, на които му става все по-трудно да устоява.