Крис Картер - Отмъстителят

Гарсия се смя цяла минута.

— Мисля, че ще е по-добре да съобщим за случилото се. Докладът ще бъде дълъг.

Хънтър кимна. Не каза на Карлос, че точно преди да натисне спусъка, Червей се вгледа в очите му и прошепна: „Благодаря ти.“

Два дни по-късно

Главно управление на полицията

— И той е имитирал всичко, за да е като похитителя си преди двайсет и пет години? — попита капитан Барбара Блейк, която все още беше стъписана от доклада на Хънтър.

— Да — отговори той. Китките му бяха бинтовани. — Всичко, освен да вземе някое момче в плен.

— И ако не го беше спрял, мислите ли, че щеше да отнеме живота на трийсет и три жени? — попита директорът на полицията Брако, който беше свикал това съвещание в кабинета на капитан Блейк.

— Може би повече — отвърна Гарсия. — Искал е някой да го спре. Да сложи край на кошмара му.

Брако се намръщи.

— Кошмарът не е свършил, след като е избягал преди години — обясни Карлос. — Само е започнала втората му част. — Погледна партньора си, който кимна в знак на съгласие. — Ако не го беше спрял някой, той щеше да продължи да убива. Нямаше да приключи дори ако беше стигнал до трийсет и три.

— Криминалистите все още проверяват онази къща на ужасите — вметна капитан Блейк. — Открили са видеозаписи и списък с имена на жертви. Имената в списъка са трийсет и три, но мисля, че Карлос е прав. Ако не го беше спрял никой, Трой Сандърс щеше да убие още жени.

— Никой, колкото и психически стабилен да си мисли, че е, не може да издържи шест години на такива мъчения и да се отърве невредим, още по-малко едно единайсетгодишно дете — добави Хънтър. — Травмата остава завинаги. Трой Сандърс е успял да я държи под контрол много дълго време, но когато е открил, че причината за страданията му е била небрежност, поредица от грешки, направени от полицията и ФБР, това го е изкарало от равновесие. По някакъв начин той е имал доверие на тези правораздавателни агенции, че ще го пазят и ще го поправят, когато сгреши. С всички е така. А те… — Хънтър млъкна и се поправи: — Ние не отговорихме на очакванията му и се провалихме.

Всички дълго мълчаха.

— Как откри онова затънтено място? — попита капитан Блейк. — Имотът не е регистриран на ничие име. Практически не съществува.

— Чрез джипа на Сандърс — отвърна той. — Всички превозни средства на лосанджелиската полиция имат проследяващи устройства. Щом разбрах, че Трой Сандърс е Червей, се обадих на Оперативния отдел и поисках да ми кажат местоположението на Сандърс, а след това позвъних на Карлос. Наложи се да въведа ръчно координатите в навигационната система.

— Е — каза директорът на полицията и стана. — Мога само да ви поздравя за фантастичната работа. — Той стисна ръката на Гарсия, но Хънтър вдигна двете си ръце, показвайки бинтовете.

— Съжалявам, сър.

— Не е необходимо — отвърна Брако и тръгна към вратата. — А сега се връщайте на работа. Да не мислите, че Трой Сандърс беше единственият психопат в този град?

Марлон Слоун трепереше, когато излезе навън и започна да върви.

Детективът, който беше дошъл в дома му онзи ден, го бе заинтригувал. Той му беше казал да не обръща внимание на съветите на психотерапевта и че може сам да се справи с проблема си — да извърви една пресечка отвъд зоната си на удобство и да продължи оттам. И Марлон реши да опита.

Той стигна до края на улицата — зоната му на удобство — и продължи да върви. След една пресечка и половина видя малък парк на върха на хълм. Дишаше тежко, но не защото беше уморен.

Детективът му беше казал, че това ще се случи.

Марлон намери пейка, обърната към малка зелена площ, и седна. Съсредоточи се върху дишането и треперенето си. Беше уплашен. Нямаше съмнение в това. Искаше му се да побегне и да се върне вкъщи, но положи усилия да се сдържи.

— Ти можеш да го направиш — каза си и фокусира вниманието си върху група дървета. — Ти можеш.

Няколко минути по-късно треперенето намаля и дишането му се успокои.

Марлон не можеше да повярва.

Той седя на пейката половин час, докато събере смелост за втората част на задачата.

Покрай пейката мина възрастен човек и Марлон се обърна към него.

— Извинете, господине. — Гласът му леко трепереше.

Старецът спря и погледна момчето.

— Бихте ли ми казали колко е часът, м-моля?

— Разбира се. — Човекът погледна часовника си. — Десет и две минути.

— Благодаря — отвърна Марлон. Изпита облекчение, но ръцете му още трепереха.