Крис Картер - Отмъстителят

Усмивката най-после разцъфна на лицето на убиеца.

— И започна да търсиш в миналото, използвайки имената на жертвите като ключови думи. Всичките.

Мълчанието на Хънтър беше красноречиво.

— Нека отгатна — каза Сандърс. — Главата ти се е замаяла от онова, което си открил.

Хънтър преглътна с усилие.

— Онова, което открих, изясни почти всички улики в двете бележки. Нещата изведнъж придобиха логика. Загадката започна да се разплита.

— Радвам се — отбеляза Сандърс. — Но каквото и да си търсил, Робърт, знам, че резултатът, който си получил, не е отговорил на всички въпроси. Една много важна част от загадката все още липсва.

— Да— призна той.

— Картината все още е непълна, Робърт. Ти все още нямаш представа кой всъщност съм аз, нали?

Хънтър и Сандърс сключиха погледи като в битка. Хънтър мигна пръв.

— Истинското ти име е Ричард — каза. — Ричард Темпъл.

Сандърс го погледна стъписано и едва след няколко секунди преодоля шока от онова, което беше чул. Той се засмя отново, но този път смехът му беше странен и обезпокои Хънтър. Изклокочи от дълбините на тялото му, сякаш го беше дъвкал дълго, преди да го изплюе. И беше хриплив от болка. Емоционална болка. Когато заговори отново, тонът му беше зловещ.

— Грешиш, Робърт. Не се казвам Ричард. Името ми е… — Той млъкна и неспокойно завъртя врат първо наляво и после надясно. — Червей.

Бяха изминали шест години.

Надеждата на Червей, че един ден полицията ще залови Чудовището за някое от отвратителните престъпления, които бе извършил през годините, беше угаснала отдавна. Той нямаше да бъде спасен. Чудовището никога нямаше да го пусне.

Червей вече беше на осемнайсет години. Все още беше кльощав, но висок почти колкото Чудовището. Очакваше, че вече ще е мъртъв, но Чудовището, изглежда, харесваше компанията му.

Всяка година на рождения ден на Червей Чудовището сядаше с него в кухнята и му говореше, сякаш бяха стари приятели. Червей предимно мълчеше, но все пак това беше единственият ден в годината, когато Чудовището се държеше с него като с човешко същество.

Днес беше осемнайсетият му рожден ден.

Чудовището го беше събудило рано — в шест без петнайсет, както правеше абсолютно всеки ден от шест години. Окова го само за едната китка за металната халка в кухнята и му позволи да яде закуска. Не от пода. Не с ръце, а като цивилизован човек.

— Имам един въпрос към теб, Червей — каза Чудовището, когато той изяде парчето шоколадова торта.

През изминалите пет години като подарък за рождения ден на Червей Чудовището му носеше парче шоколадова торта. Това се беше превърнало в нещо като ритуал.

Без да го поглежда, Червей кимна срамежливо.

Той беше израснал изпълнен с непрестанен страх и напълно лишен от самочувствие. Беше се превърнал в уплашено кученце.

— Искаш ли да обладаеш жена?

Младежът се сепна и този път погледна дългогодишния си похитител.

— Сега ти си официално мъж, затова мисля, че е време да научиш какво е да си истински мъж. — Чудовището се потупа два пъти по гърдите. — Искаш ли да ти дам малко време със следващата отрепка, която доведа тук, а? Ще ти хареса, нали?

Червей се вцепени.

— Всъщност — безгрижно продължи Чудовището, — като си мисля за това, може да направим нещо много по-хубаво. Какво ще кажеш, след като изчукаш отрепката, ти да се отървеш от нея? Много добре знаеш какво означава да се отървеш от нея, нали?

Мълчанието, което последва, беше толкова натежало от напрежение, че Червей си помисли, че ще продъни земята.

— Сигурен съм, че знаеш какво да направиш, Червей. Имал си доста уроци през годините, нали?

В продължение на шест години Чудовището го беше карало да гледа: всяко едно от убийствата му. Общо трийсет и три. И беше настояло Червей да запомни името на всяка жертва. Той никога нямаше да забрави имената им. Нито лицата им. Никога нямаше да забрави как умряха.

— Може да ги нараняваш колкото искаш, Червей. Как ти се струва, а?

Червей отмести очи от Чудовището и почувства, че в гърлото му заседна нещо.

— Знам, че таиш много гняв в себе си. — Чудовището се почеса по чатала. — Е, може би е време да освободиш този гняв, Червей, и предлагам да накажеш отрепката с всичко, което имаш. Накарай я да пищи от страх, от болка, от страдание и ти гарантирам, че ще се почувстваш освободен… отмъстен… пречистен… силен. Ще се почувстваш като Господ.

Сърдечният ритъм на Червей се ускори.

— И това е моят подарък за теб, Червей. Довечера ти ще станеш не само истински мъж, но и Бог. — Чудовището се изсмя гърлено. — Няма по-завладяващо чувство на света.