Крис Картер - Отмъстителят

Реши да остави колата встрани от черния път и да извърви пеша остатъка от разстоянието. Така щеше да бъде много по-тих и незабележим.

Провери пистолета си „Хеклер и Кох Марк 23“. Беше зареден с цял пълнител, но не искаше да рискува и извади от жабката фенерче и още един пълнител.

Въпреки че до къщата имаше четиристотин метра, Хънтър се движеше крадешком, прикривайки се зад кактуси, дървета и храсти. Изминаваше петнайсет-двайсет метра приведен, спираше и поглеждаше през бинокъла. Навсякъде цареше мъртвешка тишина.

Той повтори това още пет пъти и забеляза нещо, което не беше видял дотогава — джип „Джи Ем Си Юкон“, паркиран вдясно от къщата.

От прозореца си Марлон беше видял фалшивия телефонен инженер да се качва в черен „Джи Ем Си Юкон“, след като беше взел безжичната камера, която бе поставил високо на телефонния стълб.

Хънтър си пое дъх, избърса потта от челото си и продължи да се придвижва напред, приближавайки се, докато стигна на не повече от четирийсет метра от постройката. Зае позиция зад група пустинни върби и отново използва бинокъла. Оказа се прав. Сградата изобщо не приличаше на къща.

Робърт реши, че се е приближавал от едната й страна, не към предната част. Стигна до това заключение, защото не видя врати от тази страна на постройката. Тъй като джипът беше паркиран вдясно, изглеждаше логично, че шофьорът е спрял до предната врата.

Приготви се да се приближи още, когато забеляза нещо друго. На цялата тази страна имаше само един прозорец. Беше високо горе и малко вляво, но Робърт спря изведнъж, защото, освен че се намираше високо над земята, прозорецът имаше дебели метални решетки.

Постройката не беше къща, а затвор.

Все още криейки се зад групата пустинни върби, Хънтър вдигна бинокъла и огледа двора на имота, покрива и всички ъгли, които видя от укритието си. Не забеляза камери за наблюдение, поне от тази страна. Доволен, той се приближи още и за по-малко от двайсет секунди стигна до постройката, опря гръб в западната стена и погледна наляво.

Нищо.

Надясно.

Нищо.

Дотук добре.

След това започна да се промъква на юг към мястото, където беше паркиран джипът. Щом се промъкна до края на стената, той се наведе, извади пистолета си от кобура и надникна за миг зад ъгъла.

Не видя нищо.

Изчака още няколко секунди и после надзърна отново, този път не толкова бързо.

Джипът беше паркиран на десетина метра от входа на сградата — тежка дървена врата. Това беше всичко. Нямаше нищо друго.

„ Страхотно — помисли си Хънтър. — А сега какво, Робърт? Няма начин вратата да е отключена. Това е затвор, не къща. Каквито и мерки за сигурност да са взети, те не се използват, за да попречат на някого да влезе, а да не позволят на хората вътре да излязат. “

Той не можеше да направи нищо друго, освен да се приближи още и да огледа по-внимателно. И той го стори. Вдигнал пистолета и опрял гръб в стената, Робърт заобиколи зад ъгъла и бавно се запромъква към тежката врата. Когато стигна до нея, стомахът му се сви.

В това място определено имаше нещо зловещо. Дори въздухът сякаш се сгъсти и стана по-труден за дишане.

Хънтър се втренчи в ключалката на вратата. Изглеждаше стара, но солидна. Отново си пое дълбоко дъх и пак се огледа наоколо.

Нямаше нищо, освен мрак и тишина.

Хънтър протегна лявата си ръка, сложи пръсти върху дръжката на вратата, завъртя я надолу и бавно бутна вратата.

Оказа се, че греши.

За негова изненада вратата се открехна. Беше отключена.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори той.

Дълго държа вратата в това положение. Трескаво мислеше какво да направи по-нататък.

Вече беше отишъл твърде далеч, за да се върне.

Той предпазливо бутна вратата още два-три сантиметра. След това още малко. И после още няколко сантиметра, докато пролуката стана достатъчно широка, за да надникне вътре.

Не видя нищо. Каквато и да беше, първата стая беше празна.

Хънтър затаи дъх, открехна вратата още няколко сантиметра, вмъкна се крадешком в сградата и бавно затвори вратата.

Въздухът вътре беше топъл и прашен и миришеше на белина и дезинфектант, подобно на мириса, който бяха доловили в апартамента на Мат Хейд в Източен Лос Анджелис.

Робърт застана неподвижно за момент, долепил гръб до стената. Очите му вече бяха свикнали с безлунната нощ навън и затова веднага се приспособиха към тъмнината вътре. Това го устройваше идеално, защото не искаше да използва фенерчето.