Крис Картер - Отмъстителят

— На колега полицай, Ейдриън. Какво мислиш, че ще правя с нея? Ще я продам на медиите? Пък и в края на краищата си ми длъжник.

Наистина беше така. Освен това Кенеди познаваше много добре Хънтър и знаеше, че той не би поискал нищо, освен ако не е абсолютно наложително. Ейдриън въздъхна.

— Искаш повече, отколкото ти дължа, стари приятелю. — Хънтър нищо не каза.

— Хубаво. Майната му! — рече Кенеди. — Дай ми половин час.

През следващите двайсет и две минути Хънтър препрочете всичко, което беше открил, и информацията само подчерта нещо, което вече му беше ясно — че реалността е много по-извратена от художествената измислица. Проблемът беше, че ако този път интуицията му се окажеше вярна, реалността щеше да стане още по-извратена.

Той отвори на екрана снимките, които беше намерил по време на първото търсене преди по-малко от час, и отново ги разгледа, този път много по-внимателно. Последната фотография беше задействала лавина от спомени и го бе накарала да се обади на Ейдриън Кенеди.

Въпреки усилията, които положи, това беше единствената снимка на субекта, която успя да открие. Беше правена преди години и от значително разстояние. И ъгълът не помагаше, защото изображението на субекта беше замъглено и неясно.

Хънтър се опита да използва фотоприложение, за да увеличи снимката на екрана, но колкото повече я увеличаваше, толкова повече пиксели се получаваха и образът ставаше по-размазан. И все пак нещо в субекта го накара да изпита силно безпокойство.

Той беше толкова вглъбен в изображението, че едва след известно време забеляза, че мобилният му телефон потраква върху бюрото.

На екранчето беше изписан непознат номер.

Арестуван ли беше Матю Хейд?

— Детектив Робърт Хънтър, отдел „Обири и убийства“ — каза той, когато доближи телефона до ухото си.

— Робърт, обажда се Ейдриън.

Хънтър изпусна затаения си дъх.

— Извади ли късмет?

Последва мълчание, изпълнено с напрежение.

— Ейдриън?

— Да. Имам файловете, които търсиш. В момента ти ги изпращам по електронната поща.

— Благодаря, Ейдриън. Длъжник съм ти.

— Така е. Робърт? — рече Кенеди точно преди Хънтър да остави телефона.

Да.

— Бъди внимателен, стари приятелю.

Хънтър прекъсна връзката и отвори електронната си поща. Секунди по-късно пристигна имейлът от Кенеди. Полето с името на субекта беше оставено празно. Съобщението съдържаше само две думи — Желая успех, но имаше три прикрепени файла. Той отвори първия и започна да го чете. Информацията в него беше почти същата, която вече беше открил, само че много по-подробна.

Вторият прикрепен файл се състоеше само от една черно-бяла фотография на същия субект, който беше разглеждал, преди да му се обади Кенеди. Когато снимката изпълни екрана, дъхът му спря. Фотографията беше стара, но не толкова, колкото онази, която беше открил. Беше направена в контролирана среда, не от голямо разстояние, и субектът гледаше право в обектива.

Хънтър не повярва на очите си.

Отне му повече от минута, докато превъзмогне стъписването си от онова, което виждаше. След това най-после отвори последния прикрепен файл, най-секретният от всички документи, които му беше изпратил Ейдриън Кенеди.

И най-шокиращият.

Докато го четеше, обзе го чувството, че животът е изгубил логиката си.

Робърт стана и започна да крачи из стаята, докато се опитваше да подреди мислите си и да реши какво да направи.

Часовникът на стената показваше един без една минута след полунощ.

Хънтър взе мобилния си телефон и се обади на двама души. Вторият беше партньорът му.

Гарсия се беше прибрал вкъщи към девет и петнайсет вечерта. Обади се на Ана от Управлението и за пореден път й каза, че няма да се върне навреме за вечеря. Както винаги, тя отвърна, че няма проблем. И без това не смятала да си ляга рано и щяла да претопли яденето, когато Карлос се върне, за да вечерят заедно.

Те бяха заедно от последната им година в гимназията и дори да беше търсил, Карлос нямаше да намери съпруга, която да го подкрепя повече от нея. Ана знаеше колко много обича работата си той. Виждаше го колко усилено работи. Тя разбираше всеотдайността и жертвите, съпътстващи труда на детектива в град като Лос Анджелис, и напълно ги приемаше. Но въпреки невероятната й психическа сила беше съвсем естествено да се страхува и понякога Ана се боеше, че един ден ще й се обадят по телефона или ще почукат посред нощ на вратата й и ще й съобщят, че съпругът никога вече няма да се върне у дома.