Крис Картер - Отмъстителят

Установи, че стои на входа към широк коридор без мебели и украса. Стените бяха сиви и направени от блокчета сгуробетон, а подът и таванът — от солиден бетон. Коридорът приличаше на правоъгълен бетонен тунел — клаустрофобичен и задушен. Простираше се на седем метра пред Робърт и водеше до втора врата, която беше открехната. Някъде зад нея проникваше слаба светлина.

Хънтър бързо тръгна към нея с предпазливи, безшумни стъпки, спря до стената вдясно от вратата и застана там неподвижно, като чакаше и се ослушваше.

Една минута.

Две минути.

Тишината беше оглушителна.

Той най-после изви тяло, протегна врат и много внимателно надзърна през пролуката. Източникът на светлина, който не можа да разпознае, беше изключително слаб и по-голямата част от стаята тънеше в мрак. От мястото, където стоеше, Робърт виждаше само част от стаята, без да се изложи на показ, и помещението изглеждаше празно като коридора. В дъното имаше тъмен фабричен стол, поставен срещу гола стена, а вляво — малка дървена маса за кафе. На пода между стола и стената беше сложено правоъгълно черно-бяло килимче. Това беше всичко. Хънтър не виждаше нищо друго, освен сенчести ъгли.

Опрял гръб до стената вдясно от вратата, той изчака още две минути.

Отвътре не се чу звук, нито се забеляза движение.

Време беше да продължи по-нататък.

Хънтър си пое дълбоко дъх и с безшумно, добре отработено движение завъртя тяло и влезе в стаята, протегнал ръце пред себе си, търсейки мишена.

Не намери нищо.

Другата половина на стаята беше още по-празна от първата.

Очите му все още трескаво претърсваха празното пространство за мишена, но Робърт гледаше в погрешна посока. Движението дойде от сянката зад него.

Бързо.

Точно.

Непредотвратимо.

Когато започна да се обръща към вратата, през която беше влязъл, получи силен удар в тила, който го блъсна напред и в стената.

Секунда по-късно всичко потъна в пълен мрак.

Хънтър възвърна съзнание бавно и болезнено. С всеки удар на сърцето главата му пулсираше от остра болка, сякаш в мозъка му вибрираше топка с шипове. Той примига два пъти, но клепачите му бяха твърде натежали, за да отвори очи. Робърт си пое дълбоко дъх и топлият въздух изпълни белите му дробове и сякаш изду проклетата топка с шипове в мозъка му. В главата му като яростна гръмотевична буря избухна мъчителна болка, която донесе със себе си втора, изгаряща и умопомрачаваща агония, която се разпространи по цялата дължина на ръцете му, като ги опъваше и дърпаше, сякаш искаше да ги изтръгне от раменните стави.

Хънтър примига отново, но този път събра сили да отвори очи. Поради болката и объркването му отне известно време да разбере какво вижда — босите си крака, докосващи пода, отпуснати, сякаш принадлежаха на мъртвец. И тогава осъзна, че е завързан в същата поза, в която бяха намерили Алисън Аткинс в подобната на хамбар постройка. Ръцете му бяха протегнати високо горе над главата, а китките — оковани с лъскава метална верига, омотана около метална тръба, минаваща по тавана и заключена с два катинара. Веригата държеше цялата му тежест и се беше впила дълбоко в китките му. По раменете и ръцете му се стичаха тънки струйки кръв.

Борейки се с нетърпимата болка в главата и ръцете, Хънтър вдигна глава и погледна нагоре. Нямаше начин да се измъкне сам от оковите.

— Трябва да призная, че ти ме изненада, Робърт.

Гласът се чу някъде от сенките пред него. Хънтър погледна в тази посока, но не видя никого.

— Не очаквах, че ще дойдеш тук. Не мислех, че ще се досетиш.

Въпреки че гласът звучеше малко по-различно от този на двата записа на обажданията до телефон 911, които беше слушал, Хънтър пак го позна. Беше го чувал много пъти.

Ето защо не показа изненада, когато мъжът излезе от сенките и застана пред него.

— Здравей, Робърт.

Червей не беше мигнал цяла нощ. И как би могъл? Всеки път, когато затвореше очи, я виждаше. Гола. С ръце, завързани над главата. Тялото й, поклащащо се на гредата и окачено на веригата, с която бяха оковани китките й. Той никога нямаше да забрави начина, по който тя го беше погледнала.

Ужасът в очите й.

Отчаянието в изражението й.

Страхът, който се излъчваше от всяка пора на тялото й.

Алисън. Това беше името й. Също като с предишните две жени, Чудовището го беше накарало да го повтаря, докато се запечата в паметта му.

Похитителят беше изкарал Червей от килията, беше го завързал за стола и го беше накарал да гледа как разпаря корема на горката жена. Разрезът беше толкова широк, че момчето си помисли, че мъжът ще я среже на две.