Крис Картер - Отмъстителят

Момчето почувства, че от стомаха му се надигнаха горчиви киселини и се качиха в гърлото му, но вече много добре знаеше, че не трябва да повръща пред Чудовището. Стисна зъби, затвори очи и някак съумя да преглътне киселините.

Убиецът обаче не беше приключил.

Червей искаше да отмести очи, но установи, че това е невъзможно. Той сякаш беше хипнотизиран от жестокостта на сцената пред него.

Сега, отново в килията, на Червей му хрумна друга мисъл, в която имаше искрица надежда. Полицията може и да не издирваше него, но сигурно търсеше тези жени. За разлика от неговия баща техните родители не бяха платили на Чудовището да ги отърве от тях. Червей беше убеден в това. Ако издирваше мъжа, който беше отвлякъл и убил тези жени, полицията търсеше Чудовището. И ако намереха него, щяха да открият и Червей.

Мисълта пося ново семе на надежда в сърцето на момчето.

Ризата на Хънтър беше мокра от пот и той усещаше как по краката му се стичат капки. Той се огледа наоколо, опитвайки се да разбере в каква стая се намира.

Въпреки слабата светлина, която идваше някъде над главата му, пространството беше тъмно и забулено в сенки, също като стаята, в която се беше озовал, когато убиецът го нападна, но определено беше друга. Стените бяха от блокчета сгуробетон, а подът — от солиден бетон. Няколко метални тръби кръстосваха тавана в различни посоки. Вляво видя няколко стъпала, водещи към затворена врата. Не се съмняваше, че се намира в мазето на тази затънтена в дивата пустош къща. Ако това място можеше да се нарече къща.

Мъжът, който излезе от сенките, спря пред Хънтър и зачака.

Робърт дори не го погледна. Ръцете му бяха схванати и подути. Веригата около китките му спираше притока на кръв. Той се опита да раздвижи пръстите си. Успя да ги свие, но движението предизвика мъчителна болка.

Хънтър изохка.

Мъжът се усмихна.

— Моля те, кажи ми, Робърт, как се досети? — попита детектив Трой Сандърс, шефът на специалното подразделение на отдел „Изчезнали лица“. Позата му беше отпусната, а гласът — спокоен.

Хънтър насочи поглед към него.

Сандърс чакаше.

— Ти ни каза — отговори му. Гласът му звучеше дрезгаво и уморено.

— Нима?

— Бележките, които ти ни изпрати. Първо на кмета Бейли и после на мен. Те бяха пълни с улики.

Сандърс се усмихна.

— Да, така беше.

— Само не знаехме какво означават… до тази вечер.

— Какво ги издаде, Робърт? Какво те накара да разбереш какво означават уликите?

Хънтър се закашля и топката с шиповете в главата му отново прониза мозъка му.

— Последното ти обаждане на телефон 911 — отвърна.

Отговорът, изглежда, изненада Сандърс.

— Така ли? И как?

Хънтър облиза напуканите си устни.

— Свали ме от веригата и ще ти кажа.

Убиецът се засмя, заобиколи го и изчезна зад него.

— Не мога да го направя, Робърт, но да видим какво ще мога да сторя.

Хънтър изведнъж чу дрънчене на метал. Веригата, с която бяха оковани китките му, се отпусна малко и краката му докоснаха пода. Това му позволи да се залюлее на пръсти и да използва краката си, за да крепят малко от тежестта му, освобождавайки част от напрежението в ръцете. Почувства се божествено.

— По-добре ли е така? — попита Сандърс.

Той не отговори.

— Е, обясни ми, Робърт, как последното ми обаждане на телефон 911 ти помогна да се досетиш за всичко?

Хънтър бавно си пое дъх.

— Името на жертвата — отвърна. — Алисън.

Сандърс отново го заобиколи и застана пред него.

— Ти го споменаваш три пъти — добави Хънтър. — Накара диспечерката да го запише. Защо ще го правиш? Не се връзваше, защото това щеше да бъде едно от първите неща, които щяхме да разберем, особено след като ти използва нейния мобилен телефон, за да се обадиш.

Сандърс не отговори, но на устните му заигра лека усмивка.

Хънтър се придвижи на пръсти малко наляво за по-добра опора на тежестта си.

— Фактът, че ти толкова настояваше диспечерката да запише името й, не звучеше логично. Затова се върнах на бележката, която ми изпрати, и отново я прочетох внимателно.

Другият чакаше.

— „Уликите са в името“ — цитира Хънтър. — Ти беше написал това.

Сандърс кимна. Усмивката му стана по-широка.

— Уликите бяха имената — продължи Хънтър. — Имената на жертвите.

— Много добре, Робърт. Смаян съм.

Хънтър отново облиза устни.

— Освен това ти беше написал, че… — Закашля се още веднъж и пак се наложи да изтърпи топката с шиповете за няколко секунди — пренаписваш историята.