Крис Картер - Отмъстителят

Истината беше, че след последния случай на Хънтър и Гарсия, онзи, който накара капитан Блейк да принуди двамата да си вземат двуседмичен отпуск, Карлос беше готов да напусне специалната секция към отдел „Обири и убийства“.

Гарсия беше безстрашен, но последното разследване бе довело Ана на косъм от смъртта и това го беше уплашило безумно. Тя означаваше всичко за него и ако я загубеше, щеше да се побърка. Той каза на съпругата си за решението си, но тя го убеди да не напуска.

Тази вечер, след като вечеряха заедно, Гарсия дръпна Ана под душа със себе си. Това му напомни как се бяха любили за пръв път. След това двамата си легнаха, чувствайки се напълно изтощени.

На Карлос му се стори, че сънува, когато чу потракване вдясно от него. Обърна лице в тази посока, но не отвори очи.

И пак го чу.

Той въздъхна озадачено и отвори очи само колкото да види мобилния си телефон, който вибрираше върху нощното шкафче. След още две секунди умореният му и сънен мозък разбра какво става и Гарсия най-сетне протегна ръка към телефона.

— Ало? — изрече сънено, бързо скочи на крака и излезе от спалнята, за да не събуди Ана.

Твърде късно — тя вече се обръщаше на другата страна в леглото.

— Карлос, обажда се Робърт.

— Ммм, Робърт? — попита Гарсия, сякаш не беше сигурен кой е Робърт. Мозъкът му изведнъж заработи. — Робърт. — Този път гласът му беше настойчив: — Какво става? Хванахме ли го? Арестуваха ли Мат Хейд?

— Не. Забрави за това, Карлос. Нищо не е така, както мислехме. Грешали сме.

— Грешали сме? За какво, Робърт?

— За всичко.

Хънтър кара почти час, когато най-после забеляза тесния черен път, скрит в храстите вляво от шосето, по което се движеше! Нямаше пътни знаци, никакви указания и осветление и дори някой, който го търсеше. Хънтър лесно можеше да го подмине. И Робърт го направи. Той мина два пъти по същата отсечка на шосето, преди най-после да забележи пролуката в храстите.

Спря и насочи фаровете на колата към нея.

— Това ли е? — запита се той и се наведе напред към волана. — Сигурно е това. Тук няма нищо друго.

Отклони се от шосето и колата му изчезна сред храстите, сякаш я погълна нощта.

Неравният път беше осеян с грапавини и дупки и това заедно с непрогледният мрак го принуди да намали скоростта до напрегнато пълзене. След около хиляда и двеста метра и два завоя, единият наляво, а другият надясно, храстите и шубраците от двете страни на пътя оредяха и отстъпиха пред безкрайни полета от пясък, кактуси ескобария и пустинен невен.

Хънтър продължи да кара, като внимаваше да избягва големите дупки. Малките бяха неизбежни. Имаше ги навсякъде по пътя.

След още осемстотин метра пътят пак зави наляво и се отправи нагоре по малък хълм. Докато се спускаше надолу от другата страна, растителността отново се промени. Невенът изчезна и се появиха дървета късолистна юка и пустинни върби. Все още преобладаваха пясък и кактуси ескобария. Докато заобикаляше една по-гъста група кактуси, му се стори, че съзря нещо в далечината. Някаква огромна сянка. Той веднага удари спирачки и изгаси фаровете. Извади бинокъла от жабката и слезе от колата.

За лош късмет нощта беше облачна и безлунна. Нямаше и звезди и беше твърде тъмно да види нещо от мястото, където стоеше. Робърт потърси някакво възвишение и когато не намери, се покачи на покрива на колата.

Пак не видя нищо.

Трябваше да се приближи.

Хънтър се качи в буика си и потегли с изгасени фарове, този път още по-бавно отпреди. Измина четиристотин метра, спря, слезе от колата и внимателно огледа терена.

Нищо вдясно от него.

Нищо право пред него.

Нищо… Той се наведе напред. Ето. Отпред и малко вляво.

От това разстояние и в почти непрогледния мрак Хънтър се мъчеше да разбере какво всъщност вижда. Беше някаква постройка. Съдейки по размера на сянката й, можеше да е средно голяма, двуетажна къща, но проблемът беше, че не приличаше на къща. Сградата беше квадратна, като грамадна кутия, и тъмна на цвят. В такава тъмна нощ и толкова навътре в дивата пустош това я правеше невидима. Хънтър се изненада, че успя да я забележи дори с бинокъл.

Той изчисли, че разстоянието между сградата и мястото, където стоеше, е приблизително четиристотин метра, а после се върна в колата и взе мобилния си телефон.

Нямаше обхват. Премести телефона насам-натам, но нямаше промяна. Робърт се намираше на затънтено място насред дивата пустош.

— Страхотно!