Крис Картер - Отмъстителят

— И след като разбра, че ще трябва да ни дадеш досието на Мат Хейд, ти се погрижи за него.

Убиецът изръкопляска.

— Разбира се, че го направих. Не исках да го откриете. Това би провалило всичките ми планове.

— И подхвърли онези неща в апартамента му — червената химикалка, листовете хартия и кибрита.

— Още един гениален ход, не мислиш ли? — отвърна Сандърс. — Целият случай трябваше да се проточи много дълго, Робърт, и с всяка нова жертва, която ви давах, новите загадъчни улики пак щяха да сочат към един човек — Мат Хейд. Колко отчайващо мислиш, че щеше да бъде за теб да преследваш призрак, Робърт?

Настъпи мълчание за няколко секунди и после той отново заговори:

— Но въпреки че ти наистина беше много добър, Робърт, това пак не беше достатъчно, защото направи същата фатална грешка, която беше допусната преди двайсет и пет години. Знаеш каква беше тази грешка, нали?

— Гледах те в очите и не видях нищо.

— Отново правилно. Ти и партньорът ти ме гледахте право в очите. Аз седях в кабинета ви. Вие бяхте в моя кабинет. Разговаряхме и вие пак не разбрахте. Признай.

Преди Хънтър да отговори, в стаята прозвуча електронно пиукане.

Хънтър огледа помещението.

— Те са тук — каза Сандърс и грабна двуцевката, която беше оставил върху работния тезгях, полускрит в сенките.

Хънтър го погледна разтревожено.

— Знаех, че няма да дойдеш сам, Робърт. Не си толкова тъп. Разбира се, може да си дошъл пръв, за да провериш как стоят нещата, но тежката артилерия е след теб, нали?

Хънтър въздъхна.

Сандърс се усмихна.

— Знам, че няма да изляза оттук. Но и не ми трябва. Не искам изход. Животът ми свърши, когато бях на единайсет, и в какъвто и ад да отида, ще бъде рай в сравнение с последните двайсет и пет години от живота ми. — Той освободи предпазителя на двете дула на ловната пушка. — Един куршум за теб и един за мен. Поздравления, Робърт. Ти успя да спреш убийствата. И повярвай ми, аз щях да продължа, докато някой поправеше грешките, които бяха направени преди двайсет и пет години. Но ти пак се провали. Не успя да разпознаеш чудовището в мен, когато ме гледаше в очите.

Пиукането стана по-силно и настойчиво.

— Те са вътре — усмихна се убиецът и насочи пушката към Хънтър.

Робърт се втренчи в очите му. Нямаше да му направи удоволствието да затвори очи или да отмести поглед встрани.

Вратата горе на стълбището изскърца.

Сандърс натисна спусъка.

Гарсия бутна вратата на мазето и в същия момент чу втори изстрел. Двата изстрела се разнесоха в много бърза последователност и прозвучаха по-силно от нормалното в затвореното пространство, сякаш избухна двойна бомба.

Той приклекна и хвана здраво оръжието си с двете си ръце. Вместо да отвърне на огъня, тъй като нямаше определена мишена, използва вратата за прикритие и зачака.

Две секунди.

Пет.

Десет.

Нищо. Не последваха други изстрели.

Гарсия открехна вратата още малко и надникна вътре. Пистолетът му продължаваше да търси мишена — Трой Сандърс. Той обаче видя само стълби, водещи към мазе, и дим от пушка, разнасящ се долу.

— Робърт! — извика.

Никой не отговори.

— Робърт? Там долу ли си?

Никакъв звук.

— Мамка му! — Гарсия си пое дълбоко дъх и бавно започна да слиза по стълбите. — Робърт? — извика след още три стъпала.

Никакъв отговор

Карлос слезе още пет стъпала. Сега виждаше по-добре мазето, но димът от изстрелите и тъмните сенки правеха всичко неясно.

— Робърт? Тук долу ли си?

В помещението цареше тишина.

— РОБЪРТ?

— Тук съм, тук съм — чу се гласът на Хънтър. — Всичко е наред. Чисто е.

Гарсия не сдържа усмивката си.

Бързо слезе по последните няколко стъпала и спря. Очите му се отвориха широко от шок.

На пода, само на няколко крачки от работния тезгях, лежеше почти обезглавено тяло. От наскоро нанесената рана, течеше топла кръв.

Хънтър също беше на земята. Ръцете му бяха оковани с метална верига, изпръскана с кръв, но на пода около него нямаше кръв.

— Добре ли си? — попита приятелят му и бързо се приближи до него. — Прострелян ли си?

— Не. Добре съм — отвърна Хънтър, надигна се и седна.

Гарсия му помогна.

— Чух два изстрела — каза.

— Сандърс се прицели първо във веригата — обясни Робърт, поглеждайки нагоре към металните тръби, откъдето все още висеше част от веригата.

— Щом си жив, защо не отговори, когато те виках, по дяволите? — попита Карлос. — Помислих, че си мъртъв.

— Бях оглушал от изстрелите. Тук прозвучаха адски силно.