Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Докато говорех по телефона – каза Робърт и отпи от кафето си, – ми хрумна нещо друго. Нека добавим и кредитните карти на Джон Дженкинсън към търсенето. Може би съпругата му е използвала някоя от тях, за да плати нещо, и е забравила да му каже. Ако не е зле финансово, той може да не е забелязал.

– Прав си – съгласи се Гарсия и протегна ръка към телефона на бюрото си.

Хънтър изпи кафето и погледна часовника си.

– Искам да проверя нещо в лабораторията по криминалистика, но може ли да те помоля за една услуга?

– Разбира се. Между другото, нещото, което искаш да провериш, случайно не се ли казва доктор Сюзан Слейтър?

– Какво?

– Само казвам. Все едно, каква е услугата?

Робърт поклати глава.

– Спомняш ли си как откри вероятния начин, по който убиецът е разбрал, че Таня Кейтлин не знае наизуст номера на мобилния телефон на Карън Уорд?

– Разбира се, постингът на техния приятел Пит Харис на страницата му в социалната мрежа. За ленивия мозък.

– Мислех си, че ако убиецът наистина е използвал социалната мрежа, за да получи информацията за Таня Кейтлин, защо да не е опитал да направи същото, за да получи информация и за съпруга на Касандра Дженкинсън?

– И аз си мислех същото – призна Гарсия. – Не се тревожи. Работя по въпроса.

Господин Джей затвори след разговора с Хънтър и подтикна изтощения си мозък да работи по-бързо. Трябваше да признае, че дотогава предполагаше, че идеята на убиеца за въпроса с датата на сватбата е възникнала спонтанно, на място, подсказана от фотографиите на полицата над камината. Мисълта, че убиецът може да е бил в дома му и преди, не му беше минавала през ума, но сега звучеше логично. Адски логично. Когато Хънтър спомена за вероятността непознат да е влизал в къщата – някой майстор или техник – едва тогава споменът изплува в паметта му.

Преди два месеца, докато господин Джей пак беше на "делово пътуване", в мокрото помещение се беше спукала главна тръба и бе наводнила кухнята. Касандра се беше обадила на водопроводчик, който ѝ бе препоръчан от една нейна приятелка. Тя беше казала на господин Джей, че водопроводчикът бил много сръчен и дружелюбен човек. Не само че отстранил проблема за много по-кратко време, отколкото очаквала Касандра, но ѝ помогнал да избърше и изсуши пода на кухнята и да върне всичко на мястото му. Освен това бил приятен събеседник. Бъбрив. Дори ѝ направил мил комплимент, като казал, че съпругът ѝ е късметлия. Щом бяха повели разговор, изкопчването на информацията за годишнината от сватбата на Касандра е било детска игра.

Докато разговаряше по телефона с Хънтър, господин Джей спонтанно реши да запази тази информация за себе си, поне засега. Той искаше да говори с водопроводчика пръв, преди полицията. Дори ако детективите научеха за ремонта, а господин Джей не се съмняваше, че рано или късно ще разберат, той лесно можеше да обвини изтощения си мозък, че е забравил.

Господин Джей ясно си спомняше, че Касандра му каза, че е платила в брой на водопроводчика и както обикновено, е получила разписка, която служи и като гаранция за извършената работа. Разписката сигурно беше при всички други сметки за къщата – в чекмедже в кухнята, но преди да се върне в дома си, господин Джей трябваше да проведе още един телефонен разговор.

Хънтър излезе, а Гарсия отново се залови с компютъра. Беше отворил едновременно две търсачки и няколко приложения. Опитваше се да открие връзка между двете жертви – места, на които може да са ходили заедно, занимания, които да са харесвали, групи по интереси... и така нататък.

Серийните убийци рядко избират жертвите си произволно. Винаги нещо привлича вниманието на убиеца към тях. Може да е физическо качество, маниер, тон на гласа, мнение... Вероятностите са безброй и повечето пъти неясни, защото в действителност нямат логика за никого другиго освен за убиеца. За външния свят привличането може да е нещо глупаво и незначително, например избърсването на устата от дясно наляво вместо от ляво надясно, но това незначително действие влудява убиеца – достатъчно, за да иска да убива.

Карлос знаеше, че се хваща за сламки, но в момента не разполагаха с друго.

Той прекара още половин час, опитвайки няколко нови комбинации, но всичките удариха на камък. Отчаян, Гарсия стана. Нуждаеше се от почивка.

Напълни с кафе чашата си и я сложи на бюрото си. Отиде до тоалетната, върна се и започна да крачи из стаята. Също като Хънтър обичаше да върви, когато мисли. Разхожда се напред-назад още пет минути и после седна пред компютъра си.