Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Касандра се втурна към масата за хранене, взе чашата с виното и отпи две големи глътки. Знаеше, че това не е начинът да оцени такова хубаво вино, но в момента се нуждаеше от алкохола много повече, отколкото от вкусовото изживяване.

Тя върна чашата на масата и провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения, нито пропуснати обаждания. Господин Джей ѝ беше обещал, че ще ѝ се обади, ако плановете му за връщане се променят. Засега обаче нямаше нищо и това означаваше, че той ще си дойде у дома най-късно утре. Мисълта ѝ донесе утеха.

Беше отхвърлила предишните две писма, които получи, докато работеше в благотворителния магазин на "Женско сърце" като някаква глупава шега. Не спомена за тях на съпруга си, но този път, каквото и да беше, бе отишло твърде далеч. Тя вече беше решила, че ще покаже на господин Джей бележката, оставена на колата ѝ. Затова я държеше в чантата си, да не забрави.

Касандра взе менюто на японския ресторант и се приготви да набере номера му, когато на вратата се позвъни. Тя спря и се намръщи. Не очакваше никого.

Бимбам.

– Шегувате ли се? – попита Касандра, остави менюто и погледна часовника си – 19:36.

Бимбам.

Държейки телефона си, тя се приближи до вратата и надникна през шпионката. Навън стоеше униформен полицай, който се беше втренчил във вратата, сякаш можеше да види през нея.

Касандра се намръщи още повече.

– Кой е? – извика тя, без да отваря.

– Госпожа Дженкинсън? – попита полицаят. Гласът му беше спокоен, но твърд.

– Да?

– Аз съм полицай Дъглас от лосанджелиската полиция във Вали. Може ли да поговорим, госпожо?

Касандра остана озадачена.

– За какво?

Полицаят се забави, сякаш трябваше да се успокои.

– Става дума за съпруга ви, госпожо. Джон Дженкинсън.

Нещо в тона на гласа му накара сърцето на Касандра да пропусне един удар.

– Какво? Какво за Джон? Всичко наред ли е?

Отново последва кратко мълчание.

– Ако е възможно, госпожо, мисля, че ще е по-добре да разговаряме вътре.

Касандра почувства, че стените я притискат.

– О, боже мой! – промълви тя, бързо отключи вратата и я открехна. – Какво се е случило? Добре ли е Джон? Къде е той?

Касандра не виждаше очите на полицая, защото бяха скрити зад тъмни слънчеви очила с огледални стъкла, но изражението на лицето му беше сериозно и мрачно.

– По-добре да седнем, госпожо Дженкинсън.

Тя отново се вгледа изпитателно в лицето му, но видя само тъмна стена.

– Защо? Какво се е случило?

– Моля, нека да седнем.

– Добре, влезте – каза най-после Касандра, отвори широко вратата и посочи тъмносивия диван в дневната. – Моля ви, кажете ми какво става. Къде е Джон? Добре ли е? Всичко наред ли е?

Полицаят влезе в къщата.

Касандра затвори вратата и той се обърна към нея.

– Може ли да ви попитам нещо, госпожо Дженкинсън?

– Да, разбира се.

Полицаят свали тъмните си очила.

– Някога имали ли сте чувството, че ви наблюдават?

Хънтър стана и се приближи до бюрото на Гарсия.

– Какво откри? – попита той.

Изражението на лицето на Карлос все още беше изненадано и същевременно озадачено. Той явно не беше очаквал, че ще попадне на информацията, която беше открил. Протегна показалец и отново посочи екрана на компютъра си.

– Виж.

На екрана имаше уебстраница на социална медия. Хънтър я погледна недоумяващо.

– Какво по-точно гледам? – попита той.

– Ето този постинг. – Карлос го посочи.

Робърт прочете написаното, замисли се, прочете го още веднъж и след това погледна партньора си.

– На кого е уебстраницата?

– На Пит Харис – отговори Гарсия.

Хънтър се помъчи да си спомни.

– Приятелят, за когото спомена Таня ли? Гримьорът, който бил някъде в Европа?

– Същият – потвърди Карлос. – И както изглежда, наистина е в Европа. Качил е нещо тази сутрин. – Той превъртя текста нагоре до началото на страницата. – Намира се на снимачна площадка в Берлин. Там е от близо един месец.

Робърт видя информацията и Гарсия превъртя обратно до мястото, където беше преди това.

– А сега – рече Карлос – забеляза ли първия коментар?

Хънтър кимна. Коментарът беше от Таня Кейтлин, с отговори от Карън Уорд и Пит Харис. Погледът му потърси датата най-отгоре на постинга.

– Качен е преди повече от шест месеца – тихо и замислено каза той.

– Точно така – съгласи се Гарсия. – Затова, дори ако Таня не преживяваше посттравматичната амнезия, за която ти спомена, не съм сигурен дали ще го помни.