Крис Картер - Смъртоносно обаждане

Веднъж, и само веднъж, след като тя отхвърли ухажването му в леглото преди години, господин Джей спокойно я попита дали има друг. Дали се е влюбила в друг мъж. Дали е престанала да го обича.

– Моля те, не ставай глупав, мили – отговори тя. – Разбира се, че не съм се влюбила в друг. Разбира се, че не съм престанала да те обичам. Просто тази вечер не съм в добро настроение.

Това беше вярно тогава и до днес. Касандра никога не се беше влюбвала в друг и никога не беше преставала да обича господин Джей. Беше абсолютно сигурна в това. И как би могла? Той беше добър, мил и любящ съпруг и страхотен баща на Патрик. Винаги се държеше с нея с достойнство и уважение. Изслушваше я и наистина ценеше мнението ѝ за всеки аспект на семейния им живот. Да, много неща се промениха през годините, особено след като синът им стана тийнейджър. Тогава Касандра се чувстваше най-зле, в най-лошия период на живота си. Беше загубила майка си само една година преди това и неизвестно защо, когато малкото ѝ момченце заприлича повече на млад мъж, Касандра установи, че се бори с депресия – състояние, което беше запазила в тайна от абсолютно всички. Състояние, което я дистанцира не само от съпруга ѝ, но и от всичките ѝ приятелки. Не беше сигурна дали е случайно или не, но когато Патрик навлезе в последната си година в гимназията, тя най-после започна да овладява депресията и бавно, но сигурно да изпълзява от онази тъмна дупка. С всеки изминал ден ставаше все повече такава, каквато беше преди.

Тя погледна стенния часовник в кухнята – 19:24. Смяташе да отиде да вечеря някъде, може би в някой хубав италиански ресторант или в средиземноморския, който наскоро беше отворил на две преки от дома ѝ, но отхвърли идеята, защото трябваше да шофира на връщане. Не се чувстваше удобно да седи сама в заведение и въпреки че можеше да покани някоя приятелка да дойде с нея, тази вечер беше в настроение за домашна обстановка.

Касандра се върна в дневната, сложи вазата с цветята в средата на масата за хранене и пак отиде в кухнята.

– Е, да видим какво имаме – каза тя и отвори хладилника. – Хмм. – Намръщи се, докато оглеждаше лавиците. Хладилникът беше пълен, но нищо не я развълнува достатъчно много. – Знаеш ли какво? – поведе тя разговор със себе си. – Ти имаше тежка седмица, а сега е събота, международната вечер на "не на готвенето вкъщи". Щом няма да излизам, тогава може да си поръчам да ми донесат храна. – Затвори хладилника и се замисли, но само за две секунди. – Да, това звучи като план.

Тя се приближи до кухненския плот, издърпа последното чекмедже вляво и извади няколко рекламни листовки с менюта за доставяне на храна вкъщи.

– Пица? Не. Мексиканско? Хм... Не.

Докато ги отхвърляше, Касандра ги връщаше в чекмеджето.

Този път не се наложи да мисли и да се колебае. Знаеше точно кое вино ще вземе. Грабна менюто, върна се в дневната и от големия и добре зареден шкаф избра бутилка каберне совиньон "Ауърглас Истейт" от 2002 година. Измъкна корковата тапа, поднесе бутилката към носа си и леко вдъхна аромата – пролетни цветя и горски плодове.

– О, да, абсолютно божествено.

Наля си една чаша, но не отпи веднага. Първо, за да определи по-добре нюансите, искаше да остави виното да диша една-две минути. В това време можеше да си поръча вечерята. Касандра се приближи до дивана и взе чантата си. Докато търсеше вътре мобилния си телефон, намери бележката, която някакъв откачен психопат беше оставил на задното стъкло на колата ѝ. Беше забравила за нея, но когато пръстите ѝ докоснаха белия лист хартия, споменът за думите в бележката се завърна и кожата на ръцете ѝ настръхна.

Някога имала ли си чувството, че те наблюдават, Касандра ?

– Гадост – каза тя и разтърси рамене, сякаш да прогони неприятното усещане. Бързо грабна мобилния си телефон и отново пусна чантата на пода. Инстинктивно огледа дневната и после се приближи до външната врата. Знаеше, че я е заключила. Видя, че веригата е закачена, но параноята я накара да отиде да провери. Ключът беше превъртян докрай.

– Мамка му! Как може да ме разстрои толкова много една глупава, тъпа бележка? – запита се Касандра, но истината беше, че много добре знаеше защо. От три-четири седмици, много преди да получи писмото, чувството, че я наблюдават, я преследваше като тъмен призрак почти навсякъде, където отидеше – на работа, навън с приятелки, на вечеря със съпруга си. Където и да беше, тя изведнъж изпитваше чувството, че някой я гледа.

Знаеше, че от време на време всеки има такова чувство. И тя го беше изпитвала много пъти в миналото, но сега беше различно. Този път усещането беше мрачно и задушаващо, сякаш я наблюдаваше самото зло.