Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Не забравяй, Карлос, той вече е бил направил три фалшиви обаждания преди това – всичките с мъжки гласове, всичките насочващи полицията на Лонг Бийч към едно и също място. Това е било последното обаждане преди убийството. Не е искал да рискува.

– Е, убиецът определено е майстор на фалшивите обаждания – отвърна Гарсия. – Защото казвам ти, ако не знаех, щях да си помисля, че всичките са редовни. Понякога гласът е напрегнат, друг път – уплашен или разтревожен и без абсолютно никакво колебание. Отговаря на всеки въпрос на диспечера според човека, за когото се представя. Не бих се изненадал, ако извършителят е учил актьорско майсторство. – Карлос се замисли върху думите си. – От друга страна, половината в този град са учили за актьори.

Хънтър не каза нищо, но някъде дълбоко в съзнанието му започна да го тревожи нещо друго.

През следващия един час Хънтър и Гарсия преглеждаха снимки от местопрестъплението и различни документи и се опитваха да получат по-задълбочен профил на Карън Уорд. Карлос ровеше в интернет от трийсет и пет минути, когато изведнъж спря и се намръщи пред екрана на компютъра си.

– Чакай малко – измърмори той, наведе се напред и сложи лакти на бюрото.

Робърт погледна партньора си над своя монитор.

Гарсия беше съсредоточен в уебстраницата, която четеше.

– Нещо не е ли наред? – попита Хънтър.

Карлос вдигна показалец.

– Още не съм сигурен. Дай ми минута.

Робърт се върна на файла, който четеше, но мислите му все още се въртяха около четирите обаждания до 911, които бяха изслушали. Колкото повече се опитваше, толкова по-малко логика намираше във всичко. Теорията за преследвача го тревожеше все повече.

Общо взето, преследвачите бяха несигурни хора, силно импулсивни и роби на чувствата си, които рядко можеха да контролират. Разбира се, част от тях бяха много добре организирани в някои аспекти на манията си. Те наблюдаваха обекта на страстта си принудително, защото изпитваха потребност да знаят всичко за него. Следяха го. Снимаха го. Подклаждаха огъня на обсебеността си по всеки възможен начин, защото тъжната истина беше, че повечето водеха скучен, безинтересен живот и колкото и да е странно, вманиачеността му придаваше "смисъл", нещо, за което да живеят, някакво усещане за цел, и именно там беше уловката.

Ако обектът на страстта им умреше внезапно, тогава щеше да изчезне и "смисълът" и да се замени с празнота, толкова дълбока, че можеше да ги разкъса отвътре. Затова защо да го убиват?

Историята показваше, че в повечето случаи, когато това действително стане, убийството не е планирано. Преследвачите не си бяха поставили за цел да убият онези, които дебнат. Впоследствие се завръщаше онзи изменчив индивид, който се бори да овладее емоциите си. Накратко, безразсъден, импулсивен акт, в резултат на който дебнатият умира. Засега обаче този убиец не беше показал нищо такова. Напротив, той беше добре подготвен, методичен, много умен и изобретателен и щом бе започнал да засича времето за реагиране на полицията три месеца преди убийството, несъмнено го беше планирал отрано. Импулсивността и безразсъдството не се вместваха в неговия случай.

– Мамка му! – възкликна Гарсия и откъсна Хънтър от мислите му.

Двамата се спогледаха.

– Може би има друга причина Таня да не може да си спомни дали е водила подобен разговор с някой друг.

– Каква причина? – попита Робърт.

Карлос посочи екрана на компютъра си.

– Трябва да видиш нещо.

Касандра затвори вратата на дневната, пусна чантата си до тъмносивия диван и бавно отиде в кухнята. Извади стъклена ваза от бюфета, напълни я с вода и сложи вътре пъстрия букет цветя, който беше донесла.

Не, цветята не бяха от таен обожател, нито ѝ бяха изпратени от господин Джей. Касандра сама си купи букета. Честно казано, дори след двайсет и една години брак съпругът ѝ все още я изненадваше от време на време с неочаквани дребни подаръци – понякога цветя, друг път шоколадови бонбони, покана за романтична вечеря, билети за опера или балет, или дори мач на "Лейкърс", тъй като Касандра беше голям почитател на "Ел Ей Лейкърс". Какъвто и да беше поводът, на картичката, прикрепена към букета или подаръка, винаги пишеше едно и също: Ти ме правиш най-щастливия човек на земята. С цялата моя обич, днес и завинаги. Джей.

Споменът предизвика искряща усмивка на устните ѝ, предимно защото Касандра се смяташе за голяма късметлийка. Въпреки годините господин Джей все още беше много красив мъж, висок и с четвъртита челюст, обръсната глава и черни очи, които бяха толкова изразителни, че можеше да го разбереш с един-единствен поглед. За разлика от повечето съпрузи на приятелките ѝ, той не се беше изоставил физически. Телосложението му все още показваше следи от активната му спортна дейност на млади години, със силни рамене, стегнат стомах и жилави, мускулести ръце. Касандра никога не пропускаше да забележи закачливите погледи, които му хвърляха другите жени, включително повечето ѝ приятелки, но не беше виждала съпруга си да им отвръща. Той беше неизменно учтив с другите жени, но никога не флиртуваше с тях.