Крис Картер - Смъртоносно обаждане

– Абсолютно сигурни ли сме, че Пит Харис наистина е бил в Европа през последния месец? – попита той.

Карлос леко врътна глава наляво.

– Не сме проверили официално, но той качва постинги от Берлин от три седмици. Повечето са като този, който ти показах, винаги с негова снимка най-отгоре, а за фон – някоя известна забележителност на Берлин, затова ако не е правил с фотошоп живота си през последния месец, той е в Германия, Робърт.

Хънтър прие обяснението, но не се отказа.

– Нека проверим все пак. За човек, който се е подготвил толкова добре като убиеца, снимките с фотошоп за алиби са най-лесната от всичките му задачи.

– Ще помоля някой от екипа да се заеме – рече Гарсия и вдигна телефона на бюрото си. Обаждането продължи по-малко от две минути.

Господин Джей слезе от асансьора на петия етаж на хотела, в който беше отседнал, и спокойно тръгна по ярко осветения коридор към стаята си – 515. Докато прекрачваше прага, той сложи навън табелката с надпис "Моля, не ме безпокойте" и заключи вратата. Във въздуха се носеше леко и много приятно ухание на жасмин и ванилия, благодарение на ароматерапията, която предлагаше хотелът.

Господин Джей остави куфарчето и сакото си върху луксозното голямо легло, изрита обувките си и отиде в банята, облицована с бели плочки. Пусна кранчето на умивалника, наведе се и започна да плиска лицето и врата си с леденостудена вода. Част от нея изпръска яката на ризата му и се стече по гърдите и гърба му, но той нямаше нищо против. Всъщност усещането за прохлада му беше приятно. Измина цяла минута, преди господин Джей да се изправи и да погледне отражението си в огледалото.

Изглеждаше много различен.

Той се втренчи в очите си, пое си дълбоко дъх и го задържа в дробовете си. Няколко секунди по-късно стисна устни и бавно го издиша.

– Дишай – каза си наум господин Джей. – Дишай.

Той повтори процедурата още пет пъти и най-после спря водата.

Време беше да се върне към нормалния си вид.

Господин Джей вдигна лявата си ръка към лицето и с връхчетата на пръстите си дръпна надолу долния клепач на дясното си око. След това, използвайки палеца и показалеца на дясната си ръка, внимателно извади бебешкосините контактни лещи, които носеше от дванайсет часа. Извади лещата и от лявото си око, изхвърли и двете в тоалетната и пусна водата. Сега очите му бяха с естествения си цвят и господин Джей започна да сваля от лицето си фалшивите мустаци, козята брадичка и фалшивите зъби и ги остави настрана. През следващите шейсет секунди той отваря и затваря уста, за да раздвижи челюстите си, и търка брадичката и устните си, за да премахне мъчителното усещане.

Господин Джей отново заприличваше на себе си.

Последната стъпка беше внимателно да махне русата перука от главата си и да масажира скалпа си една минута.

Боже, колко добре се почувства.

В момента господин Джей можеше да мисли само за единственото друго нещо, от което се нуждаеше повече, отколкото от душ. Той се върна в спалнята, извади две малки бутилки уиски от минибара и ги изсипа в чаша – без лед и вода. Докато отпиваше от питието, господин Джей затвори очи и остави златистата течност да обгърне небцето му. Уискито не беше с добро качество, но алкохолът беше достатъчно силен. Той изпи още една глътка и остави чашата на нощното шкафче. Докато протягаше ръка към куфарчето си, господин Джей чу, че мобилният телефон звъни в джоба на сакото му. Мелодията беше от личен телефон, не от служебния. Той го взе, погледна екранчето и се намръщи. Обаждането беше от Касандра, но не беше обикновено, а искане за видеовръзка.

Господин Джей беше разговарял със съпругата си по видеовръзка само веднъж, преди единайсет месеца, за да изпробват това приложение на новия ѝ телефон. На никого от двамата не му хареса много.

Вероятно се обажда да пита кога ще се върна у дома – помисли си той. – Но защо с видеообаждане? – Следващата мисъл, която му хрумна, го изпълни с облекчение: – Добре че махнах онези боклуци от лицето си.

Господин Джей вдигна телефона пред лицето си и прие обаждането, но когато изображението се материализира на екранчето, изражението му стана още по-озадачено. Виждаше само едната стена на дневната в дома им. Знаеше, че е тяхната дневна, защото позна стенния часовник и репродукцията на Гоген, която съпругата му беше купила преди няколко години.

– Ало? Кас? – извика той с несигурен глас. – Къде си? Наред ли е всичко?