Роджер Хоббс - Призрак

Навън небето беше черно, ако не се брояха светлините на далечните небостъргачи, приличащи на космически мъглявини. Месец юли винаги ми е бил противен. Там, където съм се родил, цяло лято е непоносима жега. Предишната вечер мониторите на камерите бяха угаснали за две секунди и после трябваше два часа да ги проверявам за дефекти. Отворих прозореца и сложих вентилатора до него. Отвън влизаше миризма на пристанище — мръсни трюмове, боклуци и солена вода. Отвъд железопътните релси заливът приличаше на огромно петно разлят петрол. Толкова рано сутрин само редки фарове на коли прорязваха мрака. Сигналните лампи върху мачтите на рибарските лодки хвърляха мътни отблясъци по повърхността на водата. Най-ранните фериботи вече потегляха. Мъглата се беше спуснала откъм Бейнбридж Айланд и заливаше града. Дъждът беше спрял, по релсите с голяма скорост се носеше дългата сянка на товарен влак. Взех часовника от перваза на прозореца и го сложих на ръката си. Имам „Патек Филип“. На вид не е кой знае какво, но гарантирано ще показва точното време и след като всички хора, които някога съм познавал, отдавна са умрели и погребани, влаковете са престанали да се движат, а заливът е подкопал крайбрежната ивица и е завлякъл града на дъното на океана.

Програмата ми за дешифриране издаде тих звук. Беше свършила работата си.

Кликнах върху съобщението.

Адресът на подателя беше заличен от всичките препращания между сървърите, но аз моментално разбрах от кого е. От трийсетината души, които евентуално можеха да се свържат с мен, само двама знаеха името, вписано в полето за адресата, и само единият от тях можеше да каже със сигурност, че съм жив.

Джак Делтън.

Аз всъщност не се казвам Джак. Нито пък Джон, Джордж, Робърт, Майкъл или Стивън. Нито едно от имената, отпечатани върху шофьорските ми книжки, паспорти или кредитни карти, не е мое. Истинското ми име не фигурира никъде освен може би на дипломата ми от колежа и в един-два училищни дневника, които пазя в личния си сейф в банката. Джак Делтън беше просто псевдоним, който при това отдавна бях пенсионирал. Бях го използвал за един удар преди години и нито веднъж оттогава. Двете думи примигваха насреща ми от екрана; до тях имаше малко жълто флагче, което трябваше да ми покаже, че съобщението е спешно.

Кликнах върху него.

Имейлът беше кратък. Гласеше:

Моля, обади се незабавно.

Отдолу имаше телефонен номер с местен код.

Известно време седях и го гледах. Обикновено, когато получа такова съобщение, и през ум не ми минава да набера номера. Кодът за населеното място беше същият като моя. Помислих секунда-две върху този факт и стигнах до две възможни обяснения. Или подателят беше голям късметлия, или знаеше точно къде съм. А като се има предвид кой беше подателят, второто обяснение изглеждаше по-правдоподобно. Имаше няколко начина някой да се добере до мен, като нито един от тях не беше нито лесен, нито евтин. Самата възможност да бъда открит беше достатъчна, за да побягна накъдето ми видят очите. Имам принцип никога да не набирам непознати номера. Телефоните са опасно нещо. Да се проследи един криптиран имейл през поредица от анонимни сървъри не е никак лесно. Да се проследи човек по мобилния му телефон обаче е. Дори обикновен полицай може да го направи, а обикновеният полицай не се занимава с такива като мен. Такива като мен са обект на по-особено внимание. От ФБР, Интерпол, тайните служби. Всички те имат цели зали, пълни с агенти, които само това правят.

Седях и гледах напрегнато примигващото на екрана име. Джак.

Ако имейлът беше от друг, вече щях да съм го изтрил. Ако имейлът беше от друг, щях да съм закрил акаунта и да трия всичките си съобщения. Ако имейлът беше от друг, от когото и да било, щях да съм метнал харддиска в микровълновата, да съм приготвил багажа си и сега да си поръчвам билет за следващия полет за Русия. След двайсет минути вече нямаше да ме има.

Но той не беше от друг.

Само двама души на света знаеха това име.

Надигнах се от леглото и пристъпих към шкафа до прозореца. Бутнах встрани купчината пари и жълтия бележник, пълен с езикови справки и цитати. Когато не съм ангажиран с някой удар, превеждам класиците. От чекмеджето на шкафа извадих бяла риза, от гардероба сив костюм, от друго чекмедже — кожен кобур за носене под мишница. От една картонена кутия измъкнах малък хромиран револвер — „Колт Детектив Спешъл“ с изпилена скоба на спусъка и петле на ударника. Заредих го с шепа патрони.38 калибър с кух връх. Когато бях облечен и готов, извадих стар телефон с предплатена карта за международни разговори, включих го и набрах номера.