Роджер Хоббс - Призрак

Удар като този никога не минава перфектно. Винаги възниква по някой проблем.

Като мъжа, седнал в колата от другата страна на подземния паркинг, който ги наблюдаваше през оптическия мерник на карабината си.

От този момент нататък за Рибънс всичко беше като в мъгла. Тъкмо се качваше в колата, когато чу изстрел. Въздухът около него се изпълни с розова мъгла. Парченца мозък и костици от черепа на Морено го удариха право в лицето, като шрапнели от осколочна граната. Рибънс нямаше време да мисли. Той вдигна калашника и слепешком изпрати един откос по посока на звука. Откъм една от паркираните зад него коли проблеснаха пламъчета, но преди да бе успял да се прицели, патроните му свършиха. Той слезе от доджа, хвърли празния пълнител на земята, извади нов и зареди. Още не бе вдигнал автомата до рамото си, когато един куршум проби дупка в предното стъкло. Рибънс се прицели в пламъчетата и отвърна на огъня. Следващият изстрел беше насочен право към него. Той запълзя на четири крака покрай колата към шофьорската врата, като пускаше къси откоси по посока на нападателя. Един куршум го улучи в рамото, но попадна в керамичната плоча на бронежилетката. Ударът беше толкова силен, че го завъртя и събори на земята, но той се окопити бързо и продължи да стреля. Друг куршум го удари в гръдния кош над корема. Този път Рибънс усети остра, рязка болка като ужилване. Извика. Бяха му свършили патроните.

Той изпсува и захвърли празното оръжие. Измъкна колта от кобура на кръста си и стреля напосоки с изпъната ръка, без да вижда целта. Идиотската маска се беше свлякла над окото му. Той изстрелваше патроните по двойки, тап-тап, бързо един след друг, като баражен огън. Куршум от карабината се удари в бетонния стълб зад него и пръсна във въздуха облак от циментов прах и мазилка. Със свободната си ръка Рибънс измъкна трупа на Морено иззад волана. Парченца мозък бяха полепнали по арматурното табло. Нов куршум се заби в багажника на доджа. Рибънс го чу как рикошира от стоманените елементи на шасито. Двигателят още работеше. Той постави скоростния лост на задна. Дори не си даде труд да затвори вратата, която на завоя се захлопна от собствената си инерция. Пресегна се през облегалката и стреля напосоки през задното стъкло. В този момент огледалото за обратно виждане, на педя и нещо от главата му, се пръсна на парчета.

Карай, идиот!

Потегли с такъв устрем, че гумите запушиха. Доджът закачи със задницата си редицата паркирани коли; посипаха се искри. Полусляп от маската и от стичащата се по лицето му кръв, Рибънс се понесе нагоре по наклона към изхода на гаража. По това време още нямаше пазач в будката и слава богу, защото той не виждаше накъде кара. Очуканият додж помля машината за издаване на талони, забърса будката на пазача, занесе на завоя и пое по Пасифик Авеню. После профуча на червено през кръстовището. Рибънс загуби за миг ориентация и навлезе в насрещната лента в посока Парк Плейс, после се смъкна надолу зад волана и настъпи докрай газта. По настилката захвърчаха искри. Полицейските коли в далечината се бяха прегрупирали и се приближаваха с включени лампи и сирени. Бяха само на няколко пресечки, достатъчно близо, за да му създадат проблем. Когато свали маската си, едри капки пот се посипаха от лицето му по таблото. Погледна в огледалото за обратно виждане. Нищо засега. Без да вдига крака си от газта, той се запровира през движението по широките булеварди на Атлантик Сити. Морено беше планирал бягството им до секунда. Но планът му бе отишъл по дяволите.

Рибънс завъртя волана, профуча със свирене на гуми през някакъв паркинг и навлезе в тясна странична уличка.

След по-малко от десет минути марката и моделът на колата му щяха да са известни на всеки полицейски патрул, градски или щатски, в радиус от сто километра. Трябваше да я скрие някъде, да прибере парите и да изчезне. Но преди това трябваше да се отдалечи от местопрестъплението. Едва когато излезе на булевард „Мартин Лутър Кинг“, Рибънс усети, че Дрехите му под бронежилетката са подгизнали от кръв. Опипа гръдния си кош. Куршумът беше проникнал през бронята. Макар и деформиран до неузнаваемост, той бе пробил двайсет и седемте слоя кевлар и се бе врязал в плътта. Не че го болеше. Хероинът на Морено се беше погрижил за това. Но губеше бързо кръв. Трябваше поне да промие раната и да я бинтова, ако иска да остане жив. Същинското лечение щеше да почака. Нямаше избор.

Телефонът иззвъня отново. Беше онзи специален звън. Човекът от другата страна не понасяше закъснения, още по-малко некадърност, а за провал не можеше да става и дума. Репутацията му се градеше върху страха — тоталния, всепроникващ страх, който караше коленете дори на федералните агенти да омекват, а убийците и изнасилваните превръщаше в послушни деца. Плановете му винаги бяха изпипани до най-малката подробност и той очакваше да бъдат изпълнявани със същата прецизност. Възможността за провал дори не се обсъждаше. Рибънс не познаваше жив човек, който да се бе издънвал пред него. Може би имаше и такива, но във всеки случай не бяха сред живите.