Роджер Хоббс - Призрак

Носеше нещастие.

Обаче Морено и Рибънс не бяха загубени. Те бяха разучили последователността на движение и ъглите на насочване на охранителните камери. Познаваха отлично бронираната кола. Знаеха имената на шофьорите, на управителите на казиното, както и навиците и гаджетата им, помнеха наизуст телефонните им номера. Знаеха и работи, които едва ли някога щяха да им потрябват, понеже това беше част от процеса. Милион неща можеха да се объркат. Идеята беше да овладеят хаоса, а не да се набутат право в него. И сега им оставаше да чуят само бюлетина за задръстванията.

След двайсет минути телефонът на Рибънс иззвъня. По-скоро изчурулика — пискливо, пронизително, два пъти едно след друго. Специална настройка за специален номер. Не беше нужно да отговаря. И двамата знаеха какво означава този звън. Спогледаха се. Рибънс натисна копчето, за да насочи обаждането към гласовата поща, натъпка дрогата в жабката и погледна часовника си за трети, последен път. До шест сутринта оставаха две минути.

Обратното броене току-що бе започнало.

Рибънс извади памучна скиорска маска от жабката, нахлузи я на главата си и я дръпна надолу. Тя обхвана плътно лицето му. Без да бърза, Морено направи същото. Рибънс допря оголените жици под таблото и запали двигателя. На пода в краката му имаше бронежилетка от кевлар с метални плочки, способна да спре куршум от автоматична карабина на петнайсет метра разстояние. Жилетката беше за него. Той щеше да бъде на предна позиция. Жилетката не покриваше изцяло корема му, който се подаваше отдолу. Под одеялото на задната седалка се намираше ловна пушка „Ремингтън 700“ с пет патрона в магазина, снабдена с лазерен прицел и двайсетсантиметров заглушител. Беше оръжието на Морено. До нея имаше автомат „Калашников“, с три пълнителя, с по трийсет патрона всеки. Рибънс взе автомата, сложи пълнителя, дръпна назад лостчето за зареждане и се обърна към Морено.

— Готови ли сме, братле?

— Аз съм готов.

Двамата отново замълчаха. Лампите в покрития паркинг премигнаха, после угаснаха. Нямаше нужда от тях повече, слънцето беше изгряло. Колата им, „Додж Спирит“, беше покрита с петна от ръжда в червеникавокафяво. Право напред, през улицата, се виждаше входът на казиното, до който щеше да спре бронираният автомобил. Струйките дъжд, стичащи се по предното стъкло, пречупваха светлината като калейдоскоп пред очите на Рибънс.

Деветдесет секунди преди очакваното пристигане Морено излезе от доджа и зае позиция с лице към улицата, зад бариерата, която преграждаше платното. Соленият въздух беше разял бетона и отдолу се подаваше ръждясала арматура. Охранителните камери в момента гледаха в друга посока. Перфектно. Живата охрана на казиното беше предостатъчна, за да се налага да наблюдават паркинга и с камери. Само дето не беше съвсем достатъчна. Морено още преди седмици бе начертал скица със слепите петна на камерите. Оказа се, че никой не се интересува какво става на паркинга в шест сутринта. Той подпря ложата на пушката върху бетонния блок. Вдигна капачето от обектива на оптическия мерник, дръпна назад лоста на затвора и зареди първия патрон в цевта.

След това слезе и Рибънс. Затича се, докато камерите все още бяха насочени встрани, и застана в друго сляпо петно зад близката бетонна колона. Вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, за да отпусне мускулите си и да е готов да тича. Калашникът изглеждаше като детска играчка в огромните му ръчища. Той го притисна до гръдния си кош. Усети, че му прилошава. Познатото чувство го бе обхванало, стискаше го за стомаха както винаги. Не беше чак толкова зле, колкото Морено, но в такива случаи нервите му винаги се обаждаха.

Шейсет секунди.

Рибънс броеше наум. Факторът време беше от жизнена важност. Имаха изрични указания да не предприемат нищо преди настъпването на точния момент. От потта ръкавиците му бяха станали хлъзгави отвътре. Трудно е да се стреля с латексови ръкавици, но бе получил указания да не ги сваля до края на деня. Стоеше неподвижен като Буда зад колоната, макар тя да беше твърде малка за едрото му телосложение. Нямаше възможност дори да дръпне нагоре ръкава на сакото и да си погледне часовника. Вместо това се съсредоточи върху дишането си: вдишай-издишай, вдишай-издишай. Мозъкът му отмерваше секундите. От бетона над главата му капеше вода.

Точно в шест колата на „Атлантик Армърд“ зави плавно иззад ъгъла и се насочи към казиното. Беше три метра висока и тежеше близо три тона. Бяла, с логото на фирмата от двете й страни. Шофьорът и мъжът на седалката до него бяха с кафяви униформи. Колата навлезе в площадката за товарене зад казиното и бавно намали ход, изминавайки последните метри почти по инерция. Рибънс не чуваше нищо освен собственото си забързано дишане.