Роджер Хоббс - Призрак

Рибънс погледна телефона, който се бе свлякъл под предната седалка, пресегна се и прекъсна с палец повикването.

Опитваше се да се съсредоточи върху маршрута за бягство, но мислите му се въртяха около онази синя къщичка до водата. През мъглата на дрогата той едва ли не вдъхваше миризмата на старата постройка във викториански стил, върховете на пръстите му усещаха грапавата излющена боя. Първият му собствен дом. Представата за него не напускаше съзнанието му, подобно на защитна броня срещу болката от куршума, заседнал в гърдите му. Щеше да се справи. Трябваше. Нямаше избор.

Беше шест и две.

Само две минути бяха минали след този шибан час в тази шибана сутрин, а полицията вече бе вдигната на крак и го гонеше. Новината за обира положително бе стигнала до пътните патрули и до ФБР. Четири трупа. Над един милион долара задигнати. Повече от сто гилзи по уличното платно. Готови вестникарски заглавия.

Шест и две шибани минути в шибаната сутрин, а полицията вече будеше инспекторите си по телефона.

Но трябваше да минат още цели два часа, преди някой да събуди мен.

Пискливият, дразнещ сигнал за входящ имейл отекна като електрически звънец в главата ми. Събудих се рязко и веднага посегнах към пистолета. Поех няколко пъти дълбоко въздух, докато очите ми се адаптират към бледата светлина от мониторите на охранителните камери. Погледнах към перваза на прозореца, където бях оставил ръчния си часовник. Небето навън беше черно като мастило.

Извадих пистолета изпод възглавницата и го сложих на нощното си шкафче. Дишай нормално, заповядах си аз.

Когато се успокоих, прегледах мониторите. В асансьора и на стълбищната площадка нямаше никой. Също и на стълбището и във фоайето на сградата. Единствената будна душа беше нощният пазач, който изглеждаше прекалено погълнат от книгата си, за да забележи каквото и да било друго. Сградата беше стара, десететажна, а аз живеех на осмия етаж. Апартаментите се даваха под наем, главно през зимния сезон. Сега половината бяха празни, а в останалите никой не си даваше труда да става толкова рано. Всички или спяха, или бяха заминали някъде за лятото.

Компютърът ми отново изписука.

От двайсетина години насам се занимавам с въоръжени грабежи. Параноята е част от професията ми, каквито са и купчинката фалшиви паспорти и пачките стодоларови банкноти в най-долното чекмедже на шкафа до леглото. Захванах се с този бизнес още в юношеските си години. За начало обрах няколко банки, понеже си мислех, че тръпката ще ми допадне. Не съм кой знае какъв късметлия; не твърдя, че съм и най-умният, но досега никога не съм бил залавян и разпитван и нито веднъж не са ми снемали отпечатъци от пръстите. Много съм добър в занаята. Ако съм оцелял, то е, защото винаги съм бил извънредно внимателен. Живея сам, спя сам, храня се сам. Нямам доверие на никого.

На света има може би трийсетина души, които знаят за съществуването ми, а и едва ли всички допускат, че съм още жив. Аз съм много затворен човек, и то не защото така ми харесва, а по необходимост. Нямам постоянен телефонен номер и не получавам писма. Нямам и банкова сметка, нито дългове. За всичко плащам в брой, а когато това е невъзможно, използвам набор от черни фирмени карти „Виза“, всяка регистрирана на името на различна офшорна компания. Единственият начин да се свържете с мен е да ми пратите имейл, макар да няма никаква гаранция, че ще отговоря. Всеки път когато се местя в друг град, сменям адреса на електронната си поща. Когато започна да получавам съобщения от непознати или такива, които не носят важна информация, изпичам харддиска на компютъра си в микровълновата печка, слагам някои неща в един сак и започвам отначало.

Компютърът изписука за трети път.

Прокарах пръсти по лицето си и взех лаптопа от бюрото. В папката „входящи“ имаше ново съобщение. Всичките ми имейли минават пред няколко анонимни доставчика, преди да стигнат до мен. Файлът се превърта през сървъри в Исландия, Норвегия, Швеция и Тайланд, след което бива нарязан на парчета и разпратен до акаунти по целия свят. Всеки, който се опита да проследи айпи адреса, няма да знае кой от многото е истинският. Въпросният имейл бе пристигнал преди две минути на първия ми офшорен адрес в Рейкявик, където сървърът го бе криптирал с моя личен 128-битов код. От там системата го бе препратила до друг адрес, регистриран под чуждо име. После до трети, четвърти и т. н. Кейптаун, Лондон, Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио. Беше анонимен, неподлежащ на идентифициране и проследяване. Информацията в него бе обиколила света почти два пъти, докато стигне до мен. Сега се намираше в папките „входящи“ на всички въпросни акаунти, но моят код можеше да отвори само една от тях. Аз го въведох и изчаках съобщението да се разшифрова. Чух как харддискът на лаптопа проскърца и процесорът се захвана за работа.