Роджер Хоббс - Призрак

Маркъс беше най-бруталният човек, когото бях срещал.

Мушнах се в сепарето срещу него и погледнах под масата. Нямаше оръжие. До момента никога не бяха стреляли по мен под масата, но нямаше да е никак трудно, особено за човек като него. „Зиг Р220“ или друг малък пистолет със заглушител би свършил чудесна работа. Куршум с дозвукова скорост. Всъщност два: един в корема и един в сърцето. Щеше да накара някой от готвачите си да отсече със сатъра китките и главата ми, а останалото да увие в чували за боклук и да хвърли в залива. Все едно никога не бях съществувал.

Маркъс вдигна ръце нагоре и разпери пръсти, леко раздразнен.

— Обиждаш ме — рече той. — Не съм те повикал, за да те убивам, Джак.

— Мислех си, че за теб тъй и тъй съм умрял. И че никога повече няма да поискаш да ме видиш.

— Явно си сбъркал.

— Така излиза.

Маркъс не каза нищо. Не беше и нужно. Аз го гледах право в очите. Той протегна ръка с разтворена нагоре длан, постави я на масата и поклати разочаровано глава.

— Патроните.

— Не знаех какви са ти намеренията — казах аз.

— Патроните, ако обичаш.

Без да бързам, извадих револвера от кобура под мишницата си. Държах го с два пръста, за да види Маркъс, че нямам лоши намерения. Освободих барабана и избутах всички патрони навън. Бяха с кухи върхове и изпълниха шепата ми. Поставих ги върху масата до чинията му. Те изтропаха по дървото като прибори за хранене. Известно време се търкаляха нагоре-надолу, докато накрая спряха почти по средата между него и мен.

Прибрах оръжието в кобура.

— Е, какво има? — попитах.

— Познаваше ли Хектор Морено?

Кимнах бавно, уклончиво.

— Мъртъв е — каза Маркъс.

Не реагирах. За мен това не беше новина. Още първия път, когато го срещнах, разбрах, че Морено сам си копае гроба. Беше в един бар в Дубай преди две години. Аз пиех портокалов сок и се готвех да си тръгвам. Заведението беше висока класа, пълно с костюмирани баровци. Морено изникна отнякъде зад гърба ми, облечен в костюм „Армани“ на дискретно райе. Пушеше някакви люти цигари и дърпаше ожесточено. Когато ме заговори, наред с английския примесваше думи на език, който не разбирах. Арабски или може би персийски. След разговора ни, вече на паркинга, запали лула крек. Миризмата на кокаин се беше пропила в дрехите му, през ризата виждах как сърцето му удря като чук в гърдите. Ако тоя беше войник, аз бях Дядо Коледа.

— Какво общо има това с мен? — попитах аз Маркъс.

— Добре ли го познаваше?

— Достатъчно добре.

— Колко добре?

— Колкото познавам теб, Маркъс. И знам, че си ме повикал тук, за да слушам, а не да си говорим за някакъв надрусан откачалник, с когото съм се засякъл при някакъв удар.

— И все пак, Джак — каза Маркъс, — Морено е загинал тази сутрин и заслужава малко уважение. Той беше един от нас, до самия край.

— Когато почна да изпитвам респект към такива като Морено, по-добре да се гръмна.

Замълчахме и известно време изучавах лицето на Маркъс. Очите му изглеждаха някак напрегнати. В чашата му с кафе се бяха образували кафяви пръстени. Отгоре не се виеше пара. Не се виждаха пластмасови опаковки от сметана, нито празни пликчета от захар. Само кафяви пръстени, почнали да хващат коричка, а течността отдолу в чашата приличаше на размътена локва. Беше налята преди поне три часа. Никой не си поръчва кафе в три сутринта.

— За какво става дума? — попитах.

Маркъс бръкна в джоба на сакото си и извади пачка двайсетдоларови банкноти с размера на книга с меки корици. Постави я върху масата.

— Тази сутрин — каза той — ударът, който бях възложил на Морено, се провали. Трупове навсякъде, плячката липсва, федералните се въртят наоколо.

— Какво искаш от мен?

— Онова, което вършиш най-добре — отвърна той. — Искам да направиш така, че всичко да изчезне.

Пет хиляди долара не приличат на пет хиляди долара. Никога, дори да си ги броил два пъти, както не се съмнявах, че Маркъс е направил. Пет хиляди долара приличат само на едно нещо — на солидна пачка, в която може да има и две хиляди долара, може да има и двайсет. От един момент нататък мозъкът не може да ги преброи толкова бързо. Приличат си просто на много пари.

Маркъс плъзна пачката към мен по масата, като заобикаляше патроните.

Аз я фиксирах с поглед.

— При цялото ми уважение към теб, Маркъс, не ставам сутрин от леглото за по-малко от двеста бона.

— Не ти правя оферта, Джак. Това е за текущи разноски. А ще свършиш, каквото искам от теб, защото си ми длъжник. От пет години си ми длъжник.