Роджер Хоббс - Призрак

Бронираните коли не са никак лесна плячка. Те са страховити противници. И то не само по известните на всички причини — дебелата седем и половина сантиметра броня, гумите, подсилени с четирийсет и пет слоя кевлар, или прозорците, направени от прозрачен поликарбонат, способен да устои на цял пълнител десетмилиметрови бронебойни патрони. Не, всичко това е очевидно. По-опасните изненади се крият вътре. Например охраната е от добре обучени мъже с пистолети. Камери записват всичко, което се случва. В корпуса има шестнайсет амбразури, за да могат тези вътре да стрелят по онези навън. А на всичко отгоре в сейфовете с пари има поставени електромагнитни плочи. Ако плячката бъде извадена от сейфа, това задейства таймер. След изтичане на определен отрязък от време малките мастилени бомбички, смесени с парите, се взривяват и ги правят негодни за ползване. Но за един стратег и неговия екип, действащи по строго определен план, всички тези страхотии са дребна подробност. Защото и най-добре функциониращата система си има слабото място. А в случая слабите места бяха две. Първото беше очевидно: нищо не остава в бронираното возило за вечни времена. Изчакайте охраната да излезе навън и тогава всичката броня, всичките камери и електромагнитни плочи на света не значат нищо. А второто слабо място изисква малко повече ум и значително повече жестокост.

Убийте охраната и парите са ваши.

Охранителите бяха двама. Седяха отпред в кабината. Един шофьор и един куриер. Взети заедно, имаха според направената справка не повече от две или три години стаж. Единият беше женен, другият не. Колата спря и те слязоха. А щом затвориха вратите, от казиното излезе мъж в евтин черен костюм, за да ги посрещне. Беше с оредяваща коса, върху ревера на сакото си имаше бадж с името му. Беше началникът на трезора в казиното. На четирийсет и пет години, с най-безупречната биография, която един човек би могъл да има. През живота си не беше получавал дори глоба за неправилно паркиране. Мъжът извади от джоба си ключ и го подаде на куриера. Разбира се, независимо от неопетнената си биография той нямаше право да се качва в колата. Нито веднъж за десет години не се бе случвало да го направи. Двамата униформени изнасяха парите, а той ги поемаше чак вътре. И сега както обикновено мъжът чакаше на тротоара, като потриваше нервно ръце една в друга.

Трийсет секунди.

Шофьорът свали друг ключ от колана си и го подаде на куриера, който го пъхна в ключалката на задната врата, завъртя го и се качи в товарния отсек. В една от стените бе вграден сейф с магнитни плочи, покрит отгоре с допълнителен слой непробиваема керамична броня. Ключът на шофьора пасваше в едната от двете ключалки на сейфа, а този на управителя на трезора — в другата. Досега никой не беше обирал автомобил на „Атлантик Армърд“. Тази фирма предлагаше най-доброто на пазара и това се дължеше на параноята на разни банкери и на управителите на казина, с чийто дневен оборот можеше да се купи цял автопарк бронирани машини. В този град охранителната дейност беше сериозен бизнес. В случая се осигуряваше охрана на дванайсеткилограмова бала опаковани в термофолио стодоларови банкноти, от онези новите, с напречната метална нишка. Състоеше се от пачки, на които викаха „хотдог“ заради бандерола с цвят на горчица, който ги опасваше през средата, за да може банкнотите да се броят, без той да се разкъсва. Всяка съдържаше десет хиляди долара. В дванайсеткилограмовата бала бяха общо 122 хотдога, или 1 милион и 220 хиляди долара, с размера на голям куфар. Куриерът плъзна парите към себе си по електромагнитната плоча. В едно чекмедже отсреща имаше синя чанта от кевлар. Той напъха банкнотите в нея, после я сложи върху малка количка, закачена на стената. Извади от джоба си слънчеви очила и избута количката навън, на тротоара. Беше голяма и трудна за маневриране.

Десет секунди.

Още щом куриерът слезе от колата, шофьорът извади от кобура един глок и застана до него. Държеше оръжието ниско до бедрото си, с цевта надолу към земята — стандартната процедура при такива доставки. На лицето му беше изписана досада. Това беше първият му курс за днес, очакваха го още десет такива. Цял ден щеше да снове напред-назад между банката и казината. Той намести пистолета в дланта си. Показалецът му не беше на спусъка. Куриерът заключи задната врата и върна ключа от казиното на управителя на трезора, който го закачи на колана си. Шофьорът опипа с поглед покрития паркинг отсреща, после се обърна, направи две крачки към вратата на казиното и даде знак с ръка на другите да го последват с парите.