Роджер Хоббс - Призрак

Джеръм Рибънс погледна златния си „Ролекс“. Беше пет и половина сутринта. До първата доставка имаше половин час.

Обирът на едно казино отнема месеци планиране. За щастие, на Рибънс не му беше за пръв път. Той беше рецидивист с две углавни присъди в Северна Филаделфия. Не е нещо, което човек държи особено да запише в автобиографията си, но пък означава, че Рибънс имаше мотив да не се остави да го хванат. Кожата му с цвят на дървени въглища беше изпъстрена със синкави татуировки от престоя му в затвора „Роквю“, които се подаваха под странни ъгли изпод дрехите. Последно беше излежал пет години за съучастие в обир на клон на Ситибанк в „Нордърн Либъртис“, квартал на Филаделфия, още през деветдесетте, но така и не го бяха хванали за четирите или пет други обира на банки, в които бе помагал, откакто бе излязъл на свобода.

Беше едър мъжага. Поне метър и деветдесет, а теглото му отговаряше на ръста, ако не и отгоре. Гънки сланина преливаха над колана му, лицето му беше кръгло и гладко като на дете. Когато беше във форма, вдигаше 180 килограма от лежанка, а на две линии кокаин — и 270. В това поне го биваше, каквото и да пишеше в полицейското му досие.

Хектор Морено приличаше повече на войник. Едва метър и шейсет и пет, с набола коса, той нямаше и една четвърт от телесната маса на Рибънс. Кокалите му се четяха през матовата кожа. Беше добър стрелец, това му бе останало от военната служба, и не мигаше, освен когато имаше тикове. В досието му фигурираше и дисциплинарно уволнение от армията, но в затвор не беше лежал. След като се бе завърнал у дома, една година бе транжирал свине в кланиците на Бостън, после още една бе рекетирал наркопласьори във Вегас.

Това бе първата му важна задача и беше обяснимо притеснен. Автомобилът беше зареден като аптека, само и само Хектор Морено да се поддържа в кондиция. Таблетки, прахчета, цигари, инхалатори. Гълташе с шепи амфетамини, за да не му треперят ръцете. Дрогата никога не му стигаше. Двамата с Рибънс бяха преговаряли плана отново и отново, за да се подготвят за удара, но на Морено му беше нужна още подкрепа. Той вдъхна дълбоко; очите му се насълзиха. Купуваше метамфетамина от един приятел, който живееше в каравана, западно от реката Шайлкил. Беше оцветен в розово и с ягодов вкус, но на Морено не му пукаше. Нужно му беше само да се концентрира, а не да се надруса с чиста дрога и разредител за боя до степен да се отцепи като дъска и да проспи събитието.

Рибънс отново погледна часовника си. Оставаха двайсет и четири минути.

И двамата мълчаха. Нямаше нужда от приказки.

Морено извади от джоба си пакет цигари и запали една, после подаде парчето станиол на Рибънс. Грижеше се за колегата си.

Рибънс отпи солидна глътка от плоската бутилка бърбън, за да притъпи чувствителността на небцето си. Пушенето на кристали си имаше своите тънкости, не беше за всеки. Без да бърза, той събра с грубите си мазолести пръсти кристалите на купчинка върху станиола и подложи запалката. Мета си го биваше, макар че адреналинът му щеше да се вдигне много повече, когато нахлузеше маската и извадеше патлака. Рибънс беше човек на действието.

Морено го поглеждаше, докато пафкаше цигарата си и отпиваше по някоя глътка от шишето със сироп за кашлица. Сърцето му подскочи. Много хора от някогашния му квартал биха дали луди пари за едно качествено надрусване, но никой от тях не се беше сетил да пробва от тоя сироп. Само той. Помагаше му да вижда нещата така, сякаш изгаряше от висока температура и беше на ръба на смъртта. Сякаш самият Господ го викаше при себе си в края на тунела. Никой не му бе казвал преди за безпаметната задъханост, за сърцебиенето, за халюцинациите, които щяха да дойдат, когато декстрометорфанът тръгнеше по кръвоносната му система като неумолимо търкаляща се топка за боулинг. Той слушаше радиото на колата и чакаше.

Морено метна фаса през прозореца и попита:

— Избра ли си къща вече?

— Ъхъ. Синя, във викториански стил. На брега. Във Вирджиния.

— Какво вика жената?

— Че пазарът е добър за купуване. Няма да е проблем да сключим сделката.

Двамата поседяха известно време мълчаливо; по радиото вървеше бюлетинът за сутрешните задръствания. Нямаше тема за разговор, която да не бяха дъвкали по хиляда пъти на кой знае коя поред чаша кафе, надвесени над чертежите в призрачната светлина на компютърните екрани. Сега не им оставаше друго, освен да слушат радио.

Бяха планирали отдавна този удар, макар „планирали“ да не беше най-подходящата дума в случая. Човекът, който им бе дал идеята, се намираше на пет хиляди километра на запад, в Сиатъл, и чакаше да стане време, за да проведе един телефонен разговор. Това беше стратегът. Повечето обири са замислени от престъпници единаци, които така и не ги довеждат докрай. Двама нещастници с мътни от крека глави решават да ударят една банка и свършват в пандиза. Докато ударите, планирани от един стратег, са друга работа. За тях се съобщава само веднъж, във вечерните новини, и след това се млъква. Защото работата е свършена както трябва. По план, по график и докрай. Човекът с плана знаеше всичко и даваше командите от разстояние. Рибънс и Морено не смееха даже да произнесат името му. Никой не смееше.