Роджер Хоббс - Призрак

Анджела извади от джоба на якето си флакон кокаин и отсипа малко в шепа, после захлупи с ръка устата и носа ми. Прахът се размаза по лицето ми, полепна по наболата ми брада. Усетих блажено изтръпване. Вдишах. Болката в гръдния ми кош отслабна и зрението ми се изостри. От черно-бял светът отново стана цветен. Анджела ме посочи с показалеца на свободната си ръка и попита:

— Ще бъдеш ли добро момче?

Бях много повече от добро момче. Чувствах се бог.

Анджела махна ръката си от устата ми. Измъкна отнякъде радиостанция и я навря в лицето ми. Минаха няколко мига, преди мътното ми съзнание да различи големия черен полицейски скенер, който Сю Мей носеше със себе си.

— Току-що чух името ти — каза Анджела.

— Какво?

— По полицейския скенер, дяволите да ги вземат! Имат хеликоптери, а полицейските екипи повтарят името ти, сякаш ти си шефът на бандата.

— Не разбирам — казах аз.

— По дяволите! — Анджела отново навря радиостанцията в лицето ми. — Откъде знаят за Джак Делтън?

Отначало не разбирах какво ми говори. Бях като ударен от гръм, не можех да се концентрирам върху каквото и да било освен трясъка от карабината на Манчини. Минаха няколко мъчителни секунди, докато събирах в главата си парченцата от мозайката. Очите ми се разшириха, когато си дадох сметка какво съм направил. Чак тогава осъзнах размера на грешката си. Простата, елементарна грешка, която щеше да ме преследва цели пет години. Сега чувах единствено гласа на Анджела:

— Как, по дяволите, са научили за Джак Делтън?

В този момент вече знаех отговора.

Качих се в бентлито и потеглих. Още щом излязох на Кентъки Авеню, извадих един мобилен телефон, включих го и набрах номера на Ребека Блекър. Звънях дълго време, но никой не отговори.

Вълка най-после ми бе предложил честна сделка: сто и петдесет хиляди чисти долара срещу милион и двеста хиляди мръсни. От което далеч не следваше, че му имах доверие. Та аз за малко не го бях убил. Междувременно бях ликвидирал трима от хората му и бях изпратил четвърти в болница. Вярно, те бяха заменими, но все пак не се случва всеки ден банда да претърпи такива жертви за толкова кратко време. Той неминуемо щеше да бъде изложен на огромен натиск да ми отмъсти по един или друг начин. Ако исках да изляза жив от тази история, трябваше да бягам. Освен това, по дяволите, дори не се бях замислил какво би могъл да стори на Блекър. Изругах и хвърлих апарата на седалката до себе си.

Погледнах часовника си. Минаваше 9 вечерта.

Още девет часа.

Подкарах на север, покрай залива Абсекън към солените блата, по средата на които се намираше онзи склад на самообслужване. Дъждът беше отслабнал, после съвсем престана, оставяйки пресни локви върху бетона. Въздухът вече нямаше вкус на сол. Ухаеше на чисто и свежо като освежаващ душ след тежко физическо натоварване. Дупките по настилката жадно попиваха дъждовната вода и молеха за още. Жегата се завръщаше. Дори след залез-слънце термометърът на стената на малкия офис показваше над трийсет градуса. Офисът беше затворен за през нощта, но всеки с ключ за достъп можеше да влезе през портала по всяко време на денонощието. Двайсет и четири часовият достъп беше основно изискване в този бранш. Набрах кода, който ми бе показал хлапакът, и ключалката се отвори.

Изсипах раницата. От нея изпаднаха кутиите с патрони, кутията с узито, частите от оръжия, пачката двайсетарки и белите хапчета, плюс телефонът, който Рибънс така и не бе сварил да използва. Извадих узито. Беше яко оръжие. Цевта и затворът изглеждаха наред, въпреки че бяха прекарали няколко дни в тази адска жега. Ако се наложеше, можех да стрелям с него седна ръка.

Коленичих на пода и започнах да тъпча патрони в пълнителите. Бяха общо три, всеки събираше по двайсет и пет патрона. Едно узи изстрелва минимум хиляда патрона в минута. С всяко нежно докосване на спусъка цевта бълва градушка от куршуми, която почти изпразва пълнителя. Откатът е силен и дулото отскача нагоре, което създава проблеми с точността на прицела. Трябваше да се старая да стрелям на къси откоси. Три пълнителя звучат като много боеприпаси, но не са. Три пълнителя са три кратки дръпвания на спусъка. Три секунди бясна вихрушка от олово. И колкото по-широко успеех да я разпръсна, толкова по-голям беше шансът да улуча нещо. Също като при рулетката — за да спечелиш, трябва да залагаш на всичко.

Зареждането на трите пълнителя отне около пет минути. Поставих един в узито, а останалите два натъпках в джобовете си. Сложих оръжието на предпазител и го провесих от халката на колана си. Сакото ми не го покриваше изцяло, но едва ли се забелязваше отстрани, ако човек не се вгледаше специално. На излизане от контейнера видях отражението си в предното стъкло на бентлито. Отсреща ме гледаше недоспал мъж с двудневна брада и скъп нов костюм, изпод който се подаваше картечен пистолет.