Роджер Хоббс - Призрак

След нас от асансьора излязоха двамата братя италианци с вдигнати нагоре пушки помпи. Левите им ръце дърпаха ложите толкова бързо, че изхвърлените яркочервени гилзи се гонеха във въздуха.

Полицията беше блокирала изходите на гаража. Сигурно бяха нахлули в последната минута. Не ги виждах всичките, но от това разстояние различих двама мъже с черни барети, приклекнали в каросерията на втората кола, които пускаха къси откоси от картечните си пистолети. Един куршум откъсна парче от раницата на Анджела.

Бях свършил патроните в пълнителя. Натиснах копчето за освобождаване и го пуснах на земята, после измъкнах нов изпод ризата си и го натъпках в оръжието. Преди да бях успял да дръпна затвора, усетих силен удар в гръдния кош. Бяха ме улучили. Куршумът ми изкара въздуха и едва не ме събори по гръб. Не можех да дишам. Още един ме удари, после още един. Раницата на гърба ми тежеше, още от първия удар загубих равновесие, след още два паднах. Няколко секунди се търкалях по бетонната настилка, като се насилвах да дишам, но някак не се получаваше. Дробовете ми просто не поемаха въздух. Сякаш някой ми беше седнал на гърдите.

Спасиха ме Сю Мей и Винсънт. Те се появиха зад мен, вдигнаха ме под мишниците и ме повлякоха към бронираната кола. Винсънт ме наблъска отзад в товарния отсек, докато Манчини приклекна до нас да ни прикрива. Той измъкна/автомата от ръцете ми, зареди го и откри огън на къси, добре премерени откоси по полицаите. Куршумите му откриваха целите, сякаш стреляше по бирени капачки на стрелбище. След като бях на сигурно място, той почука по задната стена на шофьорската кабина и затръшна вратите. Потеглихме със свирене на гуми.

През малкото прозорче виждах тила на Олтън. Той сви рязко вляво. Полетях към дясната стена. Анджела пропълзя до мен и понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

Бронираната машина заора в двете полицейски коли, които й преграждаха пътя. Те нямаха никакъв шанс срещу стоманената грамада. Размазаха се като кутийки от кока-кола. Влачихме ги три-четири метра нагоре по рампата, накрая те се откъснаха и се разлетяха в различни посоки.

Стандартният брониран автомобил за инкасо е снабден с шестнайсет амбразури за огнестрелни оръжия, прилични на отвор за писма на пощенска кутия. Отварят се отвътре с плъзгане встрани на едно лостче и позволяват да се провре през тях дуло на гладкоцевна пушка. Тези отвори функционират на принципа, че поради малкия си размер е практически невъзможно да бъдат улучени отвън, освен ако не си застанал непосредствено до тях.

На задните врати имаше две такива амбразури.

Манчини отвори едната. Прицели се внимателно и започна да изстрелва патрон след патрон в трупа на Джо.

Усетих сътресение, сякаш някой ни бе блъснал отзад, последвано от мощна експлозия. Нитроглицеринът в раницата на Джо Ландис бе избухнал. Ударната вълна се разпространяваше във всички посоки. В настаналия мрак проблясваха пламъци от оръжие, носеше се миризма на барут и разтрошен бетон. От затвора хвърчаха нагорещени гилзи. Манчини се пресегна към мен и извади нов пълнител изпод бронежилетката ми.

Бях потънал в някаква всеобхватна вселена от болка. Гърчех се и се мятах по пода, дишайки мъчително с отворена уста като риба на сухо. Едва различавах предметите наоколо. Всичко беше потънало в мрак. Свалих скиорската си маска и разкъсах с пръсти ризата на гърдите си. Отдолу имах бронежилетка с две нагръдни плочи от титан, предназначени да спират куршуми от автоматична карабина. Върху лявата плоча се бяха залепили три 9-милиметрови куршума с кух връх. Бяха разкъсали кевлара точно над сърцето ми. Взех в ръка единия. Приличаше на гъба.

Анджела крещеше нещо в ухото ми, но аз не я чувах. Сякаш противопожарна аларма се беше задействала и пищеше в черепната ми кутия. Тя ме докосна по ухото; когато отдръпна ръката си, ръкавицата й беше окървавена. Кръв течеше от разкъсаните ми тъпанчета и се стичаше по шията ми.

Анджела продължаваше да крещи, докато накрая я чух.

— Пробил ли е някой? — питаше тя.

— Не знам — отвърнах аз. — Не мога да дишам.

— Запази спокойствие! — извика тя в ухото ми. — Улучен си три пъти, граната ти гръмна в краката. Но не виждам другаде кръв, значи ще се оправиш. Най-много да имаш пукнати ребра.

Зашеметяващата граната произвежда гръм, десет пъти по-силен от изстрел на пушка, и искра, по-ярка от слънцето. Зарядът й съдържа магнезий и амониев нитрат. Жертвата остава жива, но й се ще да е умряла. Имах усещането, че съм ударен от мълния. Най-доброто описание би било: мигрена, която вместо само главата беше обхванала цялото ми тяло.