Роджер Хоббс - Призрак

Апартаментът.

Плъзнах картата си в отвора и влязох, без да чукам.

Вратата водеше към атриум в римски стил. В средата имаше кръгъл басейн, от който се издигаше гипсова фигура на богинята Юнона. Огромни дорийски колони поддържаха високия таван, стените бяха покрити със стенописи, напомнящи за Античността. Подът беше от черен и бял мрамор. Други махагонови врати водеха към различни помещения. Апартаментът изцяло съответстваше на представите ми за Вълка. Всеки детайл беше екстравагантен до абсурд. Позлатата и гипсовите орнаменти му придаваха привкус на лесно спечелени пари и просташка показност.

Зад басейна бяха застанали двама мъже с костюми.

Те по нищо не приличаха на горилите, с които бях виждал Вълка. Бяха добре облечени, гладко избръснати, в отлична форма. Костюмите им бяха шити по поръчка. И двамата носеха очила със златни рамки, но без излишни орнаменти и не изглеждаха никак изненадани да ме видят. Единият стоеше до статуята, на пода в краката му имаше черна пътна чанта. Другият бе заел позиция на метър-два встрани и държеше в ръка деветмилиметрова берета. Още щом пристъпих прага, той вдигна пистолета и се прицели в главата ми.

— Дошъл съм, за да правим трампа — казах аз.

Лиъм Харисън не беше мъртъв.

Аз просто бях допуснал, че е. И за момента това си беше едно твърде основателно допускане. Малко бронежилетки са в състояние да устоят на 44-калибров куршум магнум, изстрелян от упор. По дяволите, дори да знаех, че е с бронежилетка, пак щях да го пиша умрял. Енергията на куршума щеше да е строшила ребрата и смачкала белите му дробове. Това би било достатъчно, за да го убие.

Би трябвало да го убие.

Не мога да кажа колко пъти съм прехвърлял този момент в съзнанието си. Понякога, докато заспивам нощем, сцената се повтаря като видеоклип, програмиран да се пуска отново и отново. И тогава се усещам разбит, сякаш част от мен още лежи на пода в бронираната кола с ноздри, пълни с кокаин, и три разплескани куршума в бронежилетката. Вече минаха години оттогава, но аз не преставам да мисля за онзи миг. Може би, ако бях внимавал, щях да си спестя страшно много неприятности и болка. Ако бях внимавал, Джо Ландис щеше сега да е жив. Също и Джак Делтън.

Как ли не се оправдавах пред себе си за тази грешка през годините. В края на краищата откъде можех да знам, че Лиъм Харисън е оцелял? Откъде можех да знам, че след нашата среща не само бе останал жив, ами бе успял и да ни разкрие? След време бях започнал да гледам на нещата от позицията на Маркъс. Той не понасяше неуспеха, за него провалът беше нещо, което просто не можеше да си позволи. При обир дори най-малката грешка може да доведе до последици, които да надхвърлят всякакви представи. Ако Маркъс ме срещнеше отново, нямаше да има друг избор, освен да ме убие. Това бе единственият начин, по който работеше системата.

Едно-едничко мое действие — показването на паспорта ми на онзи полицейски информатор — провали из основи Азиатската операция. След всичките ми съмнения и тревоги най-после стигнах до истината: обирът не се провали, защото Маркъс ми бе заложил капан. Не се провали поради лошо планиране. Не се провали, защото обектът на удара не беше лъжица за нашата уста. Не. Провали се заради една бронежилетка, един фалшив паспорт и пликче чипс.

Затръшнах вратата и я заключих.

Никой няма право да се завръща в дупката си след извършен удар освен при крайно належащи обстоятелства. В случая обстоятелствата бяха належащи, че и отгоре. След нашето окъпано в кръв бягство с бронираната кола целият град щеше да ни издирва. Малката стаичка зад химическото чистене беше единственото място, където знаех, че мога да се скатая за няколко часа. Разбира се, знаех също, че не мога да стоя тук до безкрайност. Полицията има начини да те намери, където и да си се заврял. Поставих веригата на вратата и мозъкът ми превключи на шеста. Нов план. Веднага.

Не си бях оставил кой знае какво в дупката. Сапунът и самобръсначката, които бях ползвал, си стояха на мястото, но бях изхвърлил всичко друго — резервните дрехи, дребните лични вещи. Отидох в спалнята, включих радиото и го настроих на местната новинарска станция. До него поставих полицейския скенер и също го включих. Исках да слушам и двете едновременно. Исках да знам всичко, което знаеше и полицията, и то едновременно с нея.

Останалата част от плана ни за бягство беше напълно провалена. Ако полицията знаеше за Джак Делтън, тя щеше да се досети и кои са с него, понеже на идване бяхме минали заедно границата. Вероятно и за останалите имаше заповеди за арест. Всичките ни фалшиви самоличности бяха изгорели, не само моята. Полицията щеше да блокира всички изходи от страната — летища, пристанища, железопътни гари. Ако вече ни знаеха кои сме, със сигурност щяха да ни очакват. Да отидем сега на летището означаваше да попаднем в сигурен капан. Нямаше изобщо да стигнем до изхода към самолета, щяха да ни приберат още на паспортния контрол. Единственият ни шанс да се измъкнем беше да се разделим и всеки да си пробва сам късмета.