Роджер Хоббс - Призрак

Свалих от шията си верижката с двете ключета от банковия сейф и дълго ги гледах. Част от екипа ни вече бяха арестувани. Полицията положително бе забелязала ключетата в джобовете или на шиите им и щеше да търси и други такива. Да се разделя с тях, означаваше да загубя над два милиона долара, но нямах избор. Парите и без това бяха отписани. Ние ги бяхме загубили в мига, когато вратите на асансьора се бяха отворили в подземния паркинг.

Изхвърлих ключетата в тоалетната и пуснах водата.

След това извадих паспорта на Джак Делтън, щракнах запалката и се загледах в страниците, които се разтапяха, сгърчваха и почерняваха. По-малко от час след обира Джак Делтън беше мъртъв. Оцелял бе Призрака.

Отключих вратата и тръгнах, без да поглеждам назад.

Извървях две пресечки, когато попаднах на един клошар. Беше хилав, с пепелява кожа и дупки между зъбите. Не бе нужно да се взирам, за да забележа следите от убождания по ръцете и сънната му артерия. Хероин. Облечен беше с мръсна тениска с името на някаква рок група и стари черни маратонки на краката. Подхвърлих му стиска рингити в замяна и на двете. Нито обувките, нито ризата ми бяха по мярка, но на първо време щяха да свършат работа. Във всеки случай колкото да стигна до рибния пазар и комплекта си за оцеляване.

Взех метрото. Качих се на първия влак, който пристигна на перона, слязох на втората спирка и взех първия влак в обратната посока. Анджела ме беше учила как да бягам от закона. Смених дрипите с неща, които купих от един магазин за дрехи втора употреба, после поработих и над вида си, като си помагах с дамско огледалце, докато чаках монорелсовия влак. Мануел Сарди и Джак Делтън бяха напълно различни персонажи. Мануел не говореше и дума английски, но не страдаше от това. Временната самоличност ми свърши работа колкото да си наема такси. Подадох на шофьора шепа рингити, за да ме закара чак до Порт Диксън; целта ми беше да се изплъзна от юрисдикцията на местната полиция. От там се качих на автобус за град Джохор Бару. Отидох на пристанището и си купих лодка с пари в брой, за да прекося пролива Джохор до Сингапур. Добрах се някак си до отсрещния бряг и отидох право на летището, където си купих еднопосочен билет туристическа класа за първия полет до Богота. След което направих това, което правя най-добре — изчезнах от радарите.

Пътувах по целия свят, без да се задържам на едно място повече от шест месеца. Превърнах се в истински призрак, защото знаех, че ако Маркъс ме открие, ще отговарям не само заради собствените си грешки, ами и заради Анджела. В края на краищата ние бяхме двамата късметлии, които бяха успели да се измъкнат. Рано или късно щеше да се наложи да си платим за този лукс.

В продължение на няколко месеца се опитвах да се свържа с Анджела, докато накрая си казах, че само си губя времето. Да се мъчиш да откриеш един призрак е все едно да гониш дим. По цели дни седях и чаках съобщение от нея да се появи в някоя от анонимните кутии на електронната ми поща. Това така и не стана.

Честно казано, не знам дали изобщо е жива.

Тя винаги е била по-умната от двама ни. Ако бе искала да изчезне веднъж завинаги, знаех, че с нищо не бих могъл да й попреча. През следващите пет години имаше случаи да се разхождам с дни по улиците на някой град и да се надявам да видя лицето й в тълпата. И все ми се струваше, че я виждам, защото тя би могла да се превъплъти във всекиго. Имах чувството, че ме гледа отнякъде. Имах чувството, че ако съм достатъчно умен, някой ден ще изляза навън и ще я видя да ме чака, с цигара в ръка и с лукавата си усмивчица.

И така, докато пет години след тази случка, тоест само преди два дни, ме събуди имейлът на Маркъс.

Вратите на апартамента се затвориха зад гърба ми от собствената си тежест. Пристъпих предпазливо към мъжа с беретата. Отначало ръцете ми бяха вдигнати нагоре в знак на добри намерения, но после полека извадих узито от чантата с парите и го насочих към него. Той имаше предимство и можеше да ме застреля веднага, но ме остави да извадя оръжието. Очевидно никой от нас нямаше намерение да превръща срещата ни в кървава баня.

Досега Вълка се бе провалял във всичките си опити да ме надхитри. Ако беше по-умен, трябваше да каже на хората си да не прекаляват. Явно и той най-после го бе разбрал. Мъжът с пистолета не изглеждаше притеснен. Безстрастното, равнодушно изражение на лицето му показваше, че и преди бе изпълнявал подобни задачи. Дори и Вълка трудно би се измъкнал сух след една престрелка в президентския апартамент. Стигнеше ли се до първия изстрел, нито един от трима ни нямаше да си тръгне жив от тук. Полицията щеше да се намеси бързо и яростно. Това ме караше да мисля, че мъжът с беретата нямаше намерение да стреля, освен ако аз не го направех пръв. Заобиколих статуята. Взаимно се държахме на прицел.