Роджер Хоббс - Призрак

Ако не се смяташе отвореният мобилен телефон в джоба на ризата ми, свързан с този на Ребека Блекър.

Щом се озовах в коридора, го извадих от джоба си и прекъснах разговора. Ребека беше стояла на линията от момента, в който ми се обади след срещата ми с Вълка. През цялото време, на всеки 15 секунди джипиесът на телефона беше изпращал сигнал с точните ми координати, т. е. с координатите на федералната пратка. Аз не само й бях осигурил достатъчно доказателства за осъдителна присъда на Вълка, но й бях предал двамата му съучастници в апартамента плюс парите на казиното.

Нищо от това нямаше да е възможно, ако не бе поискала заповед за арестуването ми.

Никога не съм твърдял, че разбирам от право, но след няколко банкови обира и аз бях понаучил това-онова. Например, че когато ченгетата знаят с достатъчна степен на вероятност местонахождението на един беглец от закона, не е нужно да вадят заповед за обиск, за да разбият вратите и да го търсят. Достатъчно е да разполагат с основателна причина да смятат, че той е там. Тогава използват един правен трик, известен като неотложни обстоятелства: ако трябва да чакат заповед за обиск, има опасност беглецът от закона да напусне сградата и се укрие. Издавайки заповед за арестуването ми, Ребека Блекър ме бе превърнала в беглец от закона, а джипиес сигналът от телефона ми представляваше основателна причина да ме търси в апартамента на Вълка. А когато хората й разбиеха вратата и нахълтаха вътре, щеше да се създаде ситуация, която също бе позната, и доктрината за очевидните доказателства щеше да бъде приложена. Всякакви доказателства, открити при полицейската акция, дори такива, несвързани със залавянето ми, можеха да бъдат иззети и използвани пред съда. Аз току-що й бях предоставил абсолютно всичко необходимо за един железен обвинителен акт. След двайсетина минути федералната пратка щеше да се намира върху магнитна плоча в хранилището за доказателства, а Вълка щеше да е беглец от полицията и ФБР.

А аз? Аз щях да съм изчезнал завинаги.

Преметнах чантата със сто и петдесетте хиляди през рамо и се усмихнах.

Излязох пеша от „Риджънси“ и се смесих с тълпите по крайбрежната алея. Откъм океана духаше прохладен вятър, дъските под краката ми бяха мокри от дъжда. Навлязох в сенките и по едно стълбище стигнах долу до плажа. Разглобих узито, избърсах внимателно всичките му части и ги пуснах в кофа за боклук близо до вълните.

Още известно време се провирах през тълпите, после свих през едно друго казино и продължих на север. Само няколко пресечки ме деляха от заведението, където Лейкс беше паркирал червената хонда акорд. Седнах зад волана, облегнах се назад и за миг затворих очи. Умората от последните два дни си казваше думата. Ръцете ми тежаха като олово. Дробовете ми хриптяха. След минута-две глутница полицейски коли с виещи сирени профучаха покрай мен към „Риджънси“. Изчаках ги да минат, после завъртях ключа и потеглих. Набрах номера на Маркъс и се заслушах в свободния сигнал. Мина доста време, докато някой вдигна:

— „Пет звезди“. — Гласът беше различен, но пак от Средния запад.

— Трябва да говоря с Маркъс.

— Сбъркал си номера, пич.

— Аз съм Призрака.

Мъжът не беше от най-бързите. Там при тях беше още рано, осем вечерта. По линията се чуваше шум от индустриална съдомиялна машина. Когато Маркъс пое телефона, не каза нищо. Разбрах, че е той, по тежкото дишане.

— Намерих парите — казах аз.

Маркъс не отговори веднага.

— Добре ли ги скри? — попита накрая той.

— Не.

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Доставката ще стигне до първоначалния получател още сутринта — казах аз. — Рибънс е мъртъв, с него следата прекъсва. След като и парите ги няма, никой не може да те свърже с обира. Вълка е свършен.

— Какво?! — каза Маркъс. — Ами федералната пратка?

— Няма проблем — казах аз. — Вълка взе парите при сделка, която току-що сключихме. До един час от ФБР ще го арестуват и ще ги открият у него.

— Как, по дяволите, го направи?

— Не ти трябва да знаеш.

— Сигурен ли си, че няма да изгоря и аз покрай тази история?

— Сигурен съм — казах аз. — Е, сега квит ли сме?

— Да — отвърна Маркъс. — И още как.

— Това е добре — заявих аз. — Защото сега смятам да затворя телефона. След като го направя, ще изчезна. Може да ме търсиш колкото си щеш, но няма да ме намериш. И да ме срещнеш, няма да познаеш нито лицето, нито гласа ми. Няма да знаеш къде съм, с какво се занимавам, нищо. От момента, в който ти затворя телефона, ние с теб не се познаваме. Все едно никога не сме се срещали. И дори пътищата ни някога да се пресекат отново, в самолет или влак или ресторант, ти ще обърнеш глава на другата страна и аз отново ще изчезна. Разбираш ли какво ти говоря?