Роджер Хоббс - Призрак

— Джак…

— Разбираш ли?

Маркъс помълча няколко секунди, после каза:

— Разбирам.

Не го изчаках да се сбогува. Още щом чух това, затворих телефона и извадих батерията. Пречупих СИМ картата на две и я изхвърлих през прозореца на улицата.

Погледнах часовника си. Беше единайсет без петнайсет.

Бях приключил със задачата седем часа предсрочно.

Атлантик Сити не е удобен за бягство. Това се дължи на географските му особености. Градът заема тясна брегова ивица, извита като полумесец, отделена от континента с километри негодни за живеене солени блата и мочурища. Когато застанеш на крайбрежната алея, имаш чувството, че си в центъра на Вселената, но истината е, че в сравнение с повечето градове Атлантик Сити е извънредно трудно достъпен. Има само пет начина да се влезе или излезе от него. Първият е на север по единствената магистрала, пресичаща залива Абсекън. Не особено добра идея. Вторият е по едно от трите шосета право на запад, през блатата. И трите щяха да гъмжат от щатска полиция. Третият начин беше през лабиринта от частни пътища, свързващи множеството острови на юг със сушата. Изключено. Четвъртият беше железопътната гара. Там също нямах намерение да се пробвам. Дори с новия си външен вид и самоличност не желаех да рискувам някой да ме разпознае в тълпата.

Оставаше петият начин.

Трябваше да си тръгна по вода.

Бях купил яхтата за шейсет хиляди долара с черната си „Виза“ по телефона преди няколко часа. Ако имаше нещо, на което да ме беше научил животът ми като престъпник, то бе, че всяко нещо е за продан, стига да платиш съответната цена. Тази яхта щеше да изяде голяма част от печалбата, която бях смъкнал от Вълка, но за мен парите никога не са били решаващи. Живея заради тръпката, не заради знака на долара. Сега можех да прекарам следващите две седмици, носейки се инкогнито по вълните надолу към Куба, като спирам само за вода и гориво. Там щях да зарежа лодката и да започна отначало целия процес по изграждане на новата си самоличност.

Понеже се боях от опашка, мина повече от час, докато се добера до марината. Заварих Блекър, облегната на един стълб. Гледаше в пространството със странно изражение на лицето и крива усмивчица. Когато ме видя, направи припряно крачка напред и ми извика:

— Насам!

Аз й махнах в отговор.

Яхтата беше точно пред краката й. Беше старичка деветметрова „Карвър“, тромава и неугледна, строена някъде през осемдесетте, ако не и по-рано. Горната й палуба беше затворена с мрежи против комари, отзад на кърмата припляскваше на вятъра овехтяло американско знаме. Корпусът беше мръснобял, тук-там по тъмните стъкла на прозорците се бяха появили петна от слънцето. Кръстена беше на някакво митично морско животно.

Когато се приближих, Ребека каза:

— Пипнах го. Федералната пратка бе заловена в апартамента му преди няма и час и половина. На всичко отгоре открихме и един от хората му в багажника на паркирано бентли наблизо. Бил се насрал от страх, и то два пъти, сега бил готов да ни изпее всичко, което знае за Вълка, срещу имунитет от съдебно преследване. Сигурно яко са го наплашили.

— Ти защо не си била там?

— Исках да те видя — каза тя. — Поне веднъж, преди да си отидеш.

— Е, сега квит ли сме?

Ребека кимна. Погледът й се рееше над океана.

Метнах черната чанта вътре в яхтата.

— Как разбра, че съм си купил лодка? — попитах.

— Както ти казах, аз съм доста добра в това, което върша — каза тя. — Не се бой, няма да се опитвам да те спра.

Не отговорих. Спуснах стълбата към палубата.

— Имам един въпрос — каза тя. — Последен, преди да отплаваш и да не те видя повече.

— И какво е то?

— Ти така и не ми каза името си, Джак.

Усмихнах се.

— Можеш да ми викаш Призрак.

Без повече приказки, скочих в яхтата и отвързах въжетата. Блекър ме погледа известно време, после се обърна и се отдалечи по кея. Вдигнах котва след няколко минути, когато вече минаваше един през нощта.

Тялото ми изпусна мощна вълна ендорфини, от която коленете ми омекнаха. За пръв път усетих чистия морски въздух в дробовете си, когато вече бях на пет километра навътре в морето. Проснах се на капитанската седалка и притворих очи. Близо два дни не се бях спирал, но въпреки изтощението усещах някакво прекрасно вълнение в цялото си тяло. И то не се дължеше на чантата с пари в краката ми. А на чистия, неподправен екстаз от добре свършената работа. Като усещане ми напомняше първото ми младежко влюбване, първия ми банков обир. Чувствах се жив, чувствах се всемогъщ. Господи, колко хубав беше животът!