Роджер Хоббс - Призрак

Вдигнах ръка и стоварих лакътя си като чук върху меките тъкани от вътрешната страна на бицепса му. Ударът попадна точно във вената, в която се друсаше, сред множеството следи от убождания. Чух как дългата кост на ръката му изпука. Той ме пусна и залитна назад, обзет от жестока болка.

Без да губя време, стоварих един юмрук в носа му, размазвайки хрущяла. От силата на удара кожата на ръката ми се разкъса и обля лицето му в кръв. Стоварих му едно кроше с другата ръка; тялото му се отметна назад, сякаш го бе блъснал товарен влак. Вече и двете ми ръце кървяха. Той направи лъжливо движение и понечи да ме препъне, но аз вече бях набрал сериозна преднина. Вдигнах ръка и му стоварих още един удар с лакът, този път на онова място от черепа, където се събират всички костни шевове. Добрата стара черепна гимнастика. Той залитна назад, зашеметен. Аз се хвърлих върху него, обърнах го с гръб и обвих ръка около шията му, като едновременно с това забих лакът в тила му, между черепа и гръбнака. Трябваше да го задържа така десет секунди. Обикновено са достатъчни, тъй като притокът на кислород към мозъка е прекъснат напълно. Тази хватка е много по-ефикасна от обикновеното душене. Десет секунди и човек угасва като лаптоп, на който си натиснал бутона за захранването.

Скинарят залиташе като пиян из стаята, опитвайки се да се освободи от ръката ми, която притискаше сънната му артерия. Блъсна ме заднешком в стената, но аз не го пусках. Кръвта от ръката ми се стичаше по челото му и го заслепяваше. От гърлото му не излизаше звук. Отвори уста като риба на сухо, после тялото му омекна, краката му се подгънаха. Пуснах го и той се строполи по очи на пода като чувал с картофи. След няколко часа щеше да се събуди с най-ужасното главоболие в целия си живот.

Междувременно Вълка се бе измъкнал изпод масата и пълзеше към пистолета, паднал от ръката на мъртвия му бодигард. Аз се затичах и го изритах надалече точно когато ръката му посягаше към него. Пистолетът се плъзна по пода и падна в една дупка между дъските. Чу се плясък на вода.

Вълка вдигна лице и ме погледна, като разтърсваше ръката, която току-що бях ритнал. После отново запълзя, този път към вратата, но се спря, когато му преградих пътя. Костюмът му беше съсипан. Аз го вдигнах за яката и казах:

— Само ми дай повод…

— Сто и петдесет бона — успя да изрече той. — В хотела. Дай ми само час. Ако и това не те удовлетвори, ще се видим в ада.

— Кой е номерът на стаята?

— Аз съм в президентския апартамент — каза той. — И без игрички този път.

Пуснах го обратно на пода и излязох.

Всичко около бягството ни тръгна накриво от момента, когато се разтвориха вратите на асансьора. Още с излизането ни на ниво минус две ни заля океан от звуци и светлина. Не знам какво точно се случваше около мен, но едно беше ясно: попаднали бяхме в полицейски капан.

Не знам как се бе стигнало дотам. Миг преди да вземем асансьора от последния етаж, Олтън ни бе уверил, че долу е чисто. Че в гаража не се вижда полиция. Да, наистина, извън сградата имало полицейски барикади, кварталът бил отцепен, но ниво минус две било чисто и спокойно. В рамките на минута и четирийсет секунди цялата ситуация по някакъв начин се бе променила.

В краката ми избухна граната.

Експлозията не ме вдигна във въздуха, но ме заслепи и оглуши. Не виждах и не чувах нищо. Усетих как някой ме сграбчи за рамото и ме измъкна от асансьора. Чух и стрелба. Отначало звучеше едва доловимо, но с възвръщането на слуха ми се превърна в грохот. Зрението ми също се възстановяваше. Откъм рампата за коли се виждаха ярки пламъчета от оръжие. Взвод униформени от Кралската малайзийска полиция ни обстрелваха иззад барикада от полицейски коли. Искрите осветяваха колоните и тавана над главата им като в дискотека. Граната със сълзотворен газ се търкаляше по пода и бълваше гъст жълт дим.

Вдигнах автомата, притиснах го към бедрото си и изпразних слепешком пълнителя по посока на барикадата. В заглъхналите ми уши картечният откос прозвуча като туш на барабани. Сю Мей още ме стискаше за рамото. Бронираната кола беше на два-три метра от нас, ние тичахме към нея. Молех се Олтън да не е бил ударен от куршум.

В този момент видях Джо Ландис да полита напред. Куршум го удари в главата, докато тичаше на две крачки пред мен. Падна по очи, повлечен от тежката екипировка на гърба си. Умря на място, преди да бях в състояние да сторя каквото и да било, а раницата му беше пълна с нитроглицерин.