Джон Коннолли - Игра на духове

Станаха три пъти.

- Е? - попита Ластрейд от задната седалка.

- Нищо. Не отговарят.

- Мамка му. Трябва да се махаме.

- И какво ще правим, като се махнем?

- Не знам, но не можем да стоим още много тук.

Парите бяха прибрани в два спортни сака, които стояха в краката на Ластрейд. Колкото и да се мъчеше, той не можеше да се намести удобно, макар да подозираше, че е повече от нерви, отколкото от каквото и да било друго.

Филип не беше притеснен, само подразнен. Искаше си хероина. Искаше да приключи сделката, за да убие Майка. Знаеше, че няма да може да го направи сам. Прекалено много я обичаше. Беше дал на Славен да разбере, че може да се нуждае от услугите му, въпреки че не беше споменал имена - не че се налагаше, защото беше пуснал достатъчно намеци за обекта на враждебните си намерения. Освен това имаше приблизителна представа от очакваната цена. Десет бона трябваше да стигнат. Вероятно можеше да спазари някого и за по-малко - дори и без пари, ако изчакаше достатъчно дълго и дадеше достатъчно бизнес на Славен и неговите хора, но щеше да му бъде трудно да укрепи позициите си, докато Майка беше още жива. Тя щеше да разбере. Имаше си начини. По-добре да я нямаше наоколо.

- Трябва да се изпикая - каза той.

Искаше да се протегне и да помисли няколко минути на спокойствие. Той слезе от колата и отиде в ъгъла на паркинга, който беше ограден със стена с бодлива ограда отгоре ѝ.

Близо до ъгъла имаше вход към гараж с две заключени стоманени врати. Филип разкопча ципа си, изпика се и запали цигара. Пробва отново да се обади. Този път някой вдигна на второто позвъняване. Филип разпозна гласа на Славен.

- Къде си?

- Точно зад теб - каза гласът едновременно в ухото и зад гърба му.

Филип се обърна и видя Славен, който държеше телефон в едната си ръка и пистолет - в другата. С него имаше още един мъж, също въоръжен, а лицето му сякаш беше сглобено от остриета на различни ножове. Двигателят на себринга заръмжа и вратите на гаража се отвориха.

- Вътре - каза Славен.

Колата се приближи зад гърба им, но Ластрейд вече не беше сам. Един непознат мъж седеше на волана, а друг - на задната седалка с пистолет в ръка. Ластрейд изглеждаше уплашен.

- Какво става? - попита Филип.

- Сега ще разберем - отвърна Славен.

Телефонът на Паркър иззвъня точно когато наближаваше покрайнините на Грийнсбърг. Веднага позна номера. Малцина го знаеха.

- Ало?

От другата страна се чу гласът на адвокат Елдрич. Старецът дишаше тежко.

- Господин Паркър, искам да ме чуете добре. В Кентъки се намира домът на човек на име Дон Раут...

VII

„В дома, където не надзърта светлина, де единствена храна пръстта остава, де властва вечен мрак и тъмнина над хората с одежди птичи и крила, а вратата и резето тънат в прах и във забрава...

Из „Слизането на Ищар в подземния свят“, Текстове от Древния изток, 1950 г.

Колекционера обикаляше из почти празната къща на Дон Раут - с кухнята с развалена храна, с неизползваните стаи, с полуживения живот. Миришеше неприятно и само студът пречеше да се разсмърди още по-лошо. Не беше заради тенджерата със стара яхния на печката, нито заради прокисналите зеленчуци. Домът на Раут вонеше на занемареност и отвратителни навици. На отдавна загнил морал.

Колекционера се питаше дали тук Раут е убил онова момиче от Китай. Така му се струваше, но не мислеше, че Раут е убил много други жени по същия начин. Беше усетил неговата празнота и безрадостност. Нищо чудно да я беше убил само за да види какво би било да отнеме живота ѝ. Макар и след толкова години Колекционера почти долавяше вкуса на разочарованието му. Музикалната сбирка обаче беше интересна. Подсказваше известна форма, ако не на способност, то на естетически усет и желание да намира наслада в изящното изкуство.

Телефонът му завибрира в джоба, но той не му обърна внимание. Някъде в тази къща се криеше следа към оцелелите Братя. Трябваше да се съсредоточи.

Първо прегледа всички плочи, като ги изсипваше от книжните им тела на пода, без да се интересува дали ще се повредят. Явно те бяха ценни за Раут, така че бе възможно да е скрил и други ценни вещи между тях. Единственото, което откри обаче, бяха няколко писма от търговец на редки плочи, прибрани в „Реквием“ на Верди в изпълнение на Филхармоничния оркестър под диригентството на Карло-Мария Джулини, с гласовете на Криста Лудвиг, Николай Геда и Елизабет Шварцкопф. Колекционера се канеше да изхвърли и тази плоча, когато някакъв инстинкт го накара да я отдели. Баща му винаги бе казвал, че Шварцкопф е най-великият интерпретатор на класическата песен, въпреки, както сам признаваше, смущаващо ентусиазираното ѝ участие в нацистката партия. Той си помисли, че точно тази творба би могла да достави известна наслада на Елдрич.