Джон Коннолли - Игра на духове

Под нея се разстилаше градът. Тя знаеше за него отдавна - още откакто бе решила да последва мъжа и жената, които се бяха отделили от реката от мъртви и изчезнали сред хълмовете. Дженифър не знаеше какво ги е накарало да се отвърнат от дълбокия океан, който ги очакваше. Може би се бояха от онова, което се криеше зад него; може би не искаха да се потопят в цялото, защото така всеки от тях щеше да изгуби и себе си, и другия. Каквато и да беше причината, те бяха стигнали до града, където можеха да се скрият от това, което беше, и онова, което предстоеше. Дженифър се чудеше дали вече се разкайват за решението си. Градът, който трептеше мрачно на границата между истинното и въображаемото, представляваше пейзаж от болка, издигнат от спомените на всички, които се бяха отклонили необратимо и които сами бяха решили да се скрият от съзнанието, очакващо ги отвъд морето.

Толкова много болка. Толкова много злина.

Докато Дженифър гледаше, на южната граница на града, където стените се претопяваха в напукана, гола земя, се появи фигура на мъж. Темето му беше плешиво, но дори от това разстояние личеше обръчът от дълга червена коса под него и брадата, простираща се като завеса от ухо до ухо. Тя знаеше, че той не би трябвало да я вижда, но въпреки това чувстваше погледа му върху себе си. Сигурен бе, че тя е там. И я викаше да слезе долу.

За да я отведе.

Към Маг се присъединиха още фигури; цяла тълпа от много поколения я гледаше, без да помръдва.

Ела. Ела при нас.

Тя обаче остана на мястото си, очаквайки друга сила да тръгне срещу тях.

Кърк шофираше. Сали се возеше отзад, а до нея седеше Елинър. Лявата ръка на Сали беше протегната. Невидима за Кърк, отгоре ѝ лежеше дясната ръка на мъртвото момиче.

Елинър не говореше. Тя беше няма; смъртта бе отнела словото ѝ. Но тя можеше да предава емоции и да улавя мислите и емоциите на Сали. Сега Сали ѝ показваше снимките на Паркър от лаптопа на Еклънд и чувстваше как Елинър потръпва в ужас, излъчвайки предупредителни червени и лилави цветове. Сали не знаеше за Паркър почти нищо повече от това, което бе открила в интернет и компютъра на Еклънд, но съзнаваше, че да привлече вниманието му би било равно- силно на това, към нея да полети безпогрешен куршум, който неумолимо ще следва траекторията си, докато достигне целта си. Сали се опита да обясни това на Елинър, но сигналите на момичето бяха объркващи и не беше сигурно, че тя реагира само на Паркър или се намесват други фактори. Единственото, в което беше сигурна Сали, бе, че Елинър се страхува.

В съзнанието на Сали проблесна един образ и ръката на Елинър стисна още по-здраво нейната.

Образ на мъж, после пустота.

Не разбирам.

Появи се отново: мъж и пустота, две отделни проекции, сливащи се в едно. Изведнъж Сали разбра.

Той беше Опустял.

Образът се умножи, единият стана много.

Опустелите. Кои са те?

Още един образ, този път на пламъци и разруха. Сали видя как Елинър гори в последните мигове на Капстед. После огънят се сви в една безкрайно плътна точка и настана мрак.

Краят. Но на какво?

Устните на Елинър се задвижиха, мъчейки се да образуват думи. Нужни ѝ бяха два опита, но най-после Сали разбра.

На всички нас.

Филип беше организирал всичко. Сега двамата с Ластрейд само чакаха предаването на стоката. Освен стоте хиляди от Стиви, те бяха добавили още трийсет и пет бона от себе си. Според оптимистичните калкулации на Филип щяха да утроят или учетворят инвестицията си в зависимост от това, колко вдигнеха цената на хероина, преди да го продадат. Бяха се споразумели за десет хиляди долара комисиона със Стиви, което означаваше, че накрая двамата с Ластрейд щяха да си поделят между сто и двайсет и сто и петдесет хиляди долара. Ако всичко беше наред, щяха да инвестират отново по-голямата част от тях в нова пратка хероин и може би малко кока, ако успееха да договорят добра цена с доставчиците.

Наложи се обаче да изминат голямо разстояние, за да вземат стоката. Човекът на Филип беше настоял да се срещнат в Уилетс Пойнт в Куинс, известен повече като Железния триъгълник, което означаваше осем часа път в двете посоки, и то за да отидат, според представите на Филип, в самия ад: пейзаж от ръждясващи автомобили, чакащи да бъдат разфасовани и погълнати от магазините за авточасти от двете страни на неасфалтираните улици. Смрадлива пустош, в която единственото забележително нещо бяха няколко завода за преработване на отпадъци. Преустройството на района беше неизбежно, според Филип щеше да е най-добре да пуснат ядрена бомба отгоре му и да забравят за него. Денят наближаваше към своя край и двамата с Ластрейд чакаха, точно според указанията, на един изоставен паркинг до магистрала „Уайтстоун“. Три пъти вече се местеха, инструктирани от двама различни души по телефона - първо на „Рейлроуд Авеню“, после в „Овърлук Парк“. В „Овърлук Парк“ им наредиха да зарежат беемвето на Филип и да го заменят е един раздрънкан „Себринг“. Филип едва намери денонощен гараж, в който да остави колата си. Нито единият от тези хора, които им се обаждаха, не звучеше като Славен, основният му контакт. От последния разговор бе минал час. Филип два пъти се бе пробвал да позвъни на номера, който му бяха дали, но се включваше гласова поща.